— Значи смяташ, че ще има и други покушения?
— Нямам представа. — Погледна часовника си. — Закъснявам. Наистина трябва да тръгвам. Нека обядваме заедно другата седмица.
Майкъл хвана ръката му.
— Скот, разбирам защо правите това, с което сте се заели. Ако по време на войната в Залива Фицджералд беше изложил на риск сигурността на хората ми и беше причинил смъртта дори на един от тях, щях да се върна у дома и да го изкормя като прасе. Няма да те съдя, но мисля, че е време да оставите политиците да завършат започнатото.
— Както направиха в Ирак? — Коулман поклати глава. — Мислех, че тези приятелчета ще стигнат чак до Багдад. Но този път — никакви половинчати мерки. Вие, политиците, като изключим тук присъстващите, по традиция оплесквате нещата точно когато ясната цел е на една ръка разстояние.
Майкъл не можеше да оспори твърдението.
— Да оставим това — беше единственият отговор, който му дойде на ум.
Коулман кимна и тръгна към апартамента си. На първото стъпало се обърна и каза:
— Има нещо, което можеш да направиш. Поддържаш ли все още връзка със сенатор Олсън?
— Да.
— Няма да е зле да му кажеш, че сега не е най-подходящото време да дели едно легло с президента.
Майкъл почувства как космите на тила му настръхват.
— Скот, не намесвайте в това Ерик.
— Сигурен съм, че с Ерик всичко ще бъде наред. Просто казвам, че ако ти се удаде случай, би било добра идея да го предупредиш.
Коулман вяло отдаде чест и влезе в сградата.
Макмахън крачеше забързано по коридора. Денят беше изпълнен с напрежение. Навсякъде имаше хора от медиите, които постоянно завираха микрофони или камери в лицето му. Събитията се подреждаха като пъзел, а току-що бе открито и най-важното късче. Само допреди няколко минути Макмахън не бе имал възможност да прослуша съобщенията от телефонния си секретар. Посланието, оставено от атентаторите беше престояло повече от пет часа, преди да бъде чуто. Без да спира, Макмахън кимна на секретарката на Роуч и влезе, като плътно затвори вратата след себе си.
Роуч говореше по телефона. Като видя нетърпеливото изражение на Макмахън, затвори и попита:
— Какво има?
— Получихме послание от нашите приятелчета — през целия ден е било буквално под носа ми.
— Какви приятелчета? — озадачено попита Роуч.
— Атентаторите.
Макмахън заобиколи бюрото на Роуч и набра номера на телефонния си секретар.
— Чуй това.
От малкия високоговорител се разнесе компютърно синтезиран глас. Роуч слушаше смаян. Събитията от следобеда започнаха да му се изясняват. Щом посланието свърши, Роуч помоли Макмахън да го пусне още веднъж.
— Кои се тези хора, мътните ги взели? — възкликна.
— Те не са терористи, Браян. Нека още сега да се разберем за това; не са и някаква недорасла расистка групировка. Ако бяха такива, щяха да взривят президента във въздуха. На терористите хич не им дреме дали ще убиват агенти от Тайните служби или морски пехотинци. Тези момчета са точно това, което каза за тях д-р Кенеди още в самото начало. Те са бивши командоси.
— Мисля, че си прав, а освен това терористите не биха изпратили това нещо на нас, а щяха да използват медиите.
— Колкото повече публика, толкова по-добре… Можем ли да бъдем сигурни, че това е от групата, отговорна за предишните нападения?
— Деветдесет и девет процента съм сигурен. Съобщението е изпратено около петнайсет минути след като президентският хеликоптер излетя от Белия дом, а компютърно синтезираният глас звучи по същия начин, както при посланието, изпратено на Ей Би Си след атентата срещу Басет. В момента съм възложил на колегите от лабораторията да анализират характеристиките на звука.
— Колко време ще им отнеме сравнението?
— Твърдят, че ще стане за не повече от час. Какво смяташ да кажеш на президента?
— След около трийсет минути отлитам за Кемп Дейвид, за да го осведомя. Не е необходимо да идваш, ако не искаш.
— Сигурен съм, че си имаш достатъчно работа. Освен това знам колко много мразиш тези срещи.
— Луд ли си? Не бих пропуснал възможността да видя изражението на Гарет, когато чуе, че са му вдигнали мерника.
Роуч кимна в знак на съгласие и погледна часовника си.
— Ела тук след трийсет минути. Ангажирал съм вертолет, който ще ни чака на покрива. Още нещо, хората от Тайните служби цял ден не са подвили крак. Ако нямаш нищо против, бих искал да оставя Джак Уорч да говори първи — той да съобщи на президента за радарните устройства и пусковото съоръжение за сигналните ракети. Ще подкрепя казаното от него с това, което сме постигнали с разследването на новите улики, и ако искаш, ще оставя на теб посланието от атентаторите.