— Съгласен!
Пътуването с вертолета от Хувър Билдинг до Кемп Дейвид отне около двайсет и пет минути. Отзад седяха Роуч, Макмахън и двама от телохранителите на директора. Роуч използва времето, като накара Макмахън да го запознае с всички подробности от разследването. След като се приземиха, бяха откарани до главната квартира и придружени до заседателната зала.
Минаваше седем вечерта, когато президентът и Гарет влязоха в залата. Майк Нанс беше седнал в отдалечения край, за да може да наблюдава всички. Стансфийлд, Роуч и я Макмахън седяха от едната страна, а Уорч и директорът Трейси — от другата.
Гарет погледна Роуч и изморено промълви:
— Господин Роуч, имате ли нови разкрития от последния ни разговор насам?
— Да, получихме послание от атентаторите. Нека специален агент Макмахън ви запознае с подробностите.
— Тази вечер — започна Макмахън, — малко преди да тръгнем, открихме послание от атентаторите. Ако ме изчакате за момент, ще го пусна.
Получи достъп до съобщението, натисна бутона за озвучаване и издърпа стола си назад. Посланието зазвуча.
Всички слушаха, затаили дъх. Когато записът свърши, президентът погледна Уорч и Трейси за подкрепа, но се натъкна единствено на безизразни лица и мълчание. Гарет се облегна назад и скръсти ръце, за да не треперят. Тишината го караше да се чувства още по-напрегнат, затова той се обърна към Макмахън и рязко каза:
— Как въобще можем да бъдем сигурни, че записът е достоверен?
— Наши техници от лабораторията — започна Макмахън с равен глас — го анализираха малко преди да тръгна. Те твърдят, че има същите гласови характеристики като другия запис, който намерихме, след като простреляха председателя Басет.
Гарет не се съмняваше, че Макмахън и Роуч нарочно са крили записа от него досега.
— Откога знаете за този запис? — попита остро.
— Днес за първи път си проверих телефонния секретар около шест вечерта.
— Терористите кога са го оставили?
— Около дванайсет и трийсет този следобед.
Гарет рязко се наведе към масата.
— Разполагали сте с това от дванайсет и трийсет и не сте ни казали?
— Атентаторите са го оставили на телефонния ми секретар в дванайсет и половина, но аз го открих едва в шест. Като имахме предвид факта, че в седем ще се съберем тук на работна среща, директорът Роуч и аз решихме да ви пуснем записа, когато дойдем.
— Чакай, задръж малко. Не си ли проверяваш телефонния секретар повече от веднъж на ден?
— При нормални условия — да, но днес бях малко зает.
Гарет повиши глас:
— Следващия път, когато получите нещо толкова важно, веднага ни уведомете! Единственото извинение за това, че не сте ни съобщили за този запис веднага щом сте го открили, е вашата абсолютна некомпетентност!
Макмахън се забавляваше прекалено много, за да допусне казаното от Гарет да го ядоса. Облегна се назад, скръсти ръце и се усмихна.
Известно време никой не проговори. Накрая Стивънс се прокашля и попита:
— Днес те… можеха ли да свалят президентския хеликоптер?
— Да — веднага отговори Уорч.
С най-любезния тон, който можа да докара, Гарет каза:
— Джак, нека не бъдем толкова сигурни. Не трябва да правим прибързани заключения.
Гарет не обичаше никой освен него да обтяга нервите на президента.
Уорч вдигна рамене.
— Основавам мнението си само на фактите и на нищо повече — каза той. — Тези атентатори демонстрираха изключителна склонност към предварително планиране. Те не само че откриха на коя машина е президентът, но принудиха президентския хеликоптер и неговия ескорт да лети по маршрут, предвиден от тях. Говорих с пилотите и те казват, че за тях няма съмнение — напълно е било възможно президентският хеликоптер да бъде взривен.
Президентът затвори очи и поклати глава. След няколко секунди отправи поглед към Уорч и попита:
— В състояние ли сте да ме защитите, или не?
— Ако продължавате да не се вслушвате в съветите ми — не — сухо отговори Уорч.
— Какво искате да кажете с това, че не се вслушвам в съветите ви? — попита почти умоляващо президентът. Този път се обърна към шефа на Уорч, но не получи отговор.