Олсън наруши мълчанието:
— Нали не мислиш сериозно, че това, което тези… атентатори са извършили, е справедливо?
— Не само че го считам за справедливо, но мисля, че е и необходимо.
— Не мога да повярвам на ушите си! Искам да кажа, зная, че мразиш политиците, Шеймъс, но не е възможно да си убеден, че тези хора заслужават да умрат.
— Убеден съм.
— Напълно ли си изгубил вяра в демокрацията, в способността на хората да предизвикват промени чрез гласуване?
— Системата е станала прекалено сложна и корумпирана. Всеки кандидат лъже, за да бъде избран, а сетне продава душата си на разни групировки, които му отпускат пари, за да провежда предизборната си кампания. Двупартийната система е направила промяната невъзможна. Никой не желае да се занимава с истинските проблеми и да прави това, което е редно.
— Признавам, че може да бъде и по-добре, но ние все пак разполагаме с най-добрата управленска и политическа система в света.
Шеймъс се изсмя.
— Това е спорно, но дори и да си прав, няма да е за дълго.
— Какво искаш да кажеш?
— Виж цифрите, Ерик. Ние фалираме, и морално, и финансово. Нуждаем се от драстични промени!
— Насилието ли е начинът да се предизвикат тези промени?
Шеймъс потърка брадичката си.
— Може би.
Олсън поклати неодобрително глава.
— Насилието не е решение. — Сенаторът се загледа през прозореца, сякаш Шеймъс не заслужаваше да бъде удостоен с поглед. — Насилието никога не е било решение.
Лицето на Шеймъс почервеня. Той удари с юмрук по масата. Сребърните прибори, чиниите и чашите подскочиха, а агентите от съседната маса рязко извърнаха глави.
— Ерик — започна сухо Шеймъс, — нямам нищо против спора, но никога повече не ми пробутвай подобни глупости! Аз не съм някой от наивните ти студенти в колежа, не съм и някакъв дребен политически активист-подлизурко. Виждал съм да убиват хора и аз самият съм убивал хора в служба на нашата страна. Твоите идеалистически философски теории може и да са на място в Конгреса, но в реалния свят не вършат никаква работа. Насилието е факт от живота. Има хора, които са склонни да го използват, за да получат каквото искат, и за да бъдат спрени, срещу тях трябва да се използва насилие!
Олсън не беше свикнал да му държат такъв тон. Беше забравил, че Шеймъс O’Pypk не е човек, който може да бъде убеден с лозунги.
— Извинявай, Шеймъс — въздъхна той, — последните няколко седмици бяха много тежки за мен и не се чувствам особено добре.
Шеймъс кимна.
— Цялата тази история ме съсипва — произнесе Олсън.
Майкъл постави ръка върху рамото на сенатора.
— Ерик, добре ли си?
— Физически — да… психически — не съм сигурен. — Ръцете му се отпуснаха безсилни в скута. — Прав си за дълга. От години все това ми повтаряш и някъде дълбоко в себе си винаги съм знаел, че си прав. Просто си въобразявах, че когато нещата се влошат, двете партии ще изоставят различията помежду си и ще направят каквото е необходимо. Е, сгреших. Ето ни сега в разгара на най-голямата мирновременна криза от Голямата депресия насам… И какво правим? Изработваме някакви фалшиви сметки, предназначени да подведат американския народ и тези проклети атентатори! — Олсън вдигна ръка. — И за всичко са виновни президентът и оня глупак Стю Гарет! Точно когато наистина се нуждаем от ръководители, не разполагаме с нито един! Можете ли да си представите — тези двама егоцентрични идиоти обикалят и правят анкети за проверка на общественото мнение!
Майкъл кимна.
— О, аз мога да си го представя. Те мислят само за едно, Ерик — как да спечелят изборите догодина.
— Абсолютно си прав. Гади ми се, като си го помисля.
— Какво смяташ да предприемеш? — попита Шеймъс.
— Ще дам на президента една седмица да състави нов бюджет с някои действителни ограничения в него и ако го направи, ще подпиша.
— Какво ще правиш, ако той го изпрати в настоящия му вид в Конгреса? — попита Майкъл.
— Ще го разоблича такъв, какъвто е — фалшификация.