— Колко е часът?
— Пет и десет.
Тя се протегна и внимателно докосна превръзката на челото му.
— Как е главата ти?
— Добре.
Скарлати затвори очи и вдигна глава от гърдите на Майкъл. O’Pypk се наведе и я целуна по устните.
— Какво смяташ да правиш? — попита тя и се отдръпна от него.
— Не съм сигурен.
— Мисля, че трябва да отидеш във ФБР.
— Първо трябва да говоря с него.
Лиз се изправи.
— Кой е този човек?
— Повече няма да те въвличам в тази история.
— В нищо не ме въвличаш. Искам да знам.
— Знаеш достатъчно, повярвай ми — поклати глава Майкъл.
— Мога да разбера защо не искаш да кажеш на мен, но мисля, че незабавно трябва да съобщиш на ФБР. Дължиш го на Ерик.
— Първо ще се срещна с него.
Лиз сложи ръце на гърдите му и го отблъсна.
— Няма да го направиш! Няма да ти позволя!
Майкъл я хвана за китките.
— Не се тревожи, Лиз. Ще се оправя.
— Не ми пробутвай тези мачовски глупости от Морската пехота! — ядоса се тя. — Който и да е този човек, той е хладнокръвен убиец и аз не желая да се срещаш с него насаме.
Вгледа се в очите му и разбра, че не го е убедила.
— Ако излезеш от тази къща, ще се обадя на ФБР.
Майкъл взе ръцете й в своите и нежно я погледна в очите.
— Елизабет, този човек ми е като брат. Никога не би ме наранил.
Лиз рязко отдръпна ръцете си.
— Няма да успееш да промениш решението ми за това, Майкъл. Или ми кажи кой е той, или ще се обадя на ФБР.
Майкъл осъзна, че се намират в задънена улица.
— Трябва да ми обещаеш, че по никакъв повод… абсолютно никога… няма да разкриеш името му.
Лиз понечи да се възпротиви, но Майкъл я сряза:
— Без преговори, Лиз. Ако искаш да разбереш, обещай ми… и ако нарушиш обещанието си, никога няма да ти проговоря.
— Обещавам — измънка Лиз.
Майкъл закрачи пред прозореца.
Срещала си го преди… два пъти. Името му е Скот Коулман.
Бившият тюлен от Морската пехота? Човекът, с когото ходеше на лов?
Майкъл кимна.
— Защо? Защо му е да прави всичко това? Изглеждаше толкова нормален.
— Да, така е. Той е толкова нормален, колкото може да бъде един тюлен. Колкото до „защо“-то… — Майкъл поклати глава. — Това е друга работа и щом твърдя, че не мога да ти кажа, значи не мога. Ако преди година бях запазил тази тайна за себе си, нищо нямаше да се случи.
Гарет беше напрегнат. Събитията се случваха прекалено бързо и неконтролируемото поведение на Стивънс само влошаваше нещата. Гарет не беше против използването на ЦРУ и Агенцията по национална сигурност, стига да го правеха по начин, който нямаше да се обърне срещу самите тях. Той смачка изпушената до половина цигара и тръгна по коридора. Без да почука, влезе в кабинета на Тед Хопкинсън и застана до бюрото му. Хопкинсън говореше по телефона и Гарет му направи знак да приключва. Хопкинсън прекъсна събеседничката си по средата на изречението. Щом Хопкинсън затвори, Гарет постави лист хартия пред него. На листа имаше четири имена. Хопкинсън погледна имената и вдигна очи към шефа си.
— Предполага ли се, че трябва да знам кои са тези хора?
— Не, но до утре сутринта очаквам да разбереш всичко за тях.
— Кои са те?
— Това са четиримата агенти от Тайните служби, които бяха взривени с Олсън днес.
— А какво искаш да направя с информацията?
— Проведохме анкети за сондиране на общественото мнение, които показаха, че четирийсет и два процента от обществеността вярва, че загубата на Фицджералд, Даунс, Козловски и Басет може да бъде оправдана, ако това принуди Вашингтон да ограничи разходите. Повечето от тях го казват, защото мразят политиците. Е, нека видим колко от тях пак ще се чувстват по същия начин, когато разберат истината за тези четирима мъже и техните семейства. Искам да откриеш в какви гимназии са учили, къде живеят родителите им, къде са се оженили, къде ходят на училище децата им. Искам да откриеш за тях всичко, което можеш. Когато приключиш, ще го дадем на подходящите хора и до края на седмицата няма да можеш да разлистиш вестник или да си пуснеш телевизора, без да прочетеш или чуеш за тези хора и техните семейства. До следващия понеделник искам да видя тези четирийсет и два процента ограничени до едноцифрено число.
Скот Коулман излезе от апартамента си и отиде до сутерена. На площадката пред входа измъкна пакет цигари от якето си и запали една. Както винаги, дръпна, без да вдишва дима. Отметна назад глава, изпусна струйка дим и огледа покрива и прозорците на жилищния блок от другата страна на улицата. После мислено провери всички коли, паркирани в карето, като обърна специално внимание на всеки микробус, който не бе виждал преди. Когато излезе снощи, тръгна на изток. Тази вечер щеше да поеме на запад. Хвърли цигарата на земята, смачка я с ботуша си и нехайно се спусна по стълбите. Изглеждаше спокоен и отпуснат, докато крачеше по тротоара, но вътре в себе си методично отбелязваше всеки детайл. Със сигурност щеше да стане напечено и рано или късно някой щеше да го потърси.