— Глупости! — изкрещя Майкъл. — Днес ти затри петима свестни мъже и прати в болница двайсет и петима цивилни! Трябва да ти пусна един куршум в главата и да приключа цялата история!
Стори му се, че доловя някакъв шум и в следващия миг вратата рязко се отвори. Дюк залая, Майкъл приклекна на коляно и насочи пистолета си към вратата. Коулман светкавично измъкна изпод якето си 9-милиметров „Глок“.
На прага се появи Шеймъс O’Pypk, като се опираше с една ръка на касата на вратата. Носеше същия костюм от обяд, само че без вратовръзката. Той хвърли поглед към двата пистолета и изръмжа:
— Приберете тези проклети неща, преди да сте наранили някого!
Коулман се подчини, но Майкъл все още се колебаеше.
— Майкъл, прибери оръжието! — каза по-меко Шеймъс.
Майкъл свали пистолета, но не го прибра.
— Ти трябваше да си в болницата.
— Ясно ми е, но като знаех, че тази среща е неизбежна, реших, че присъствието ми е по-необходимо тук, отколкото в леглото. — Шеймъс се примъкна до камината и се строполи в едно от старите кресла с протрита кожена тапицерия.
Като разтриваше чело, той каза:
— Скот, би ли ми налял чаша скоч? Майкъл, за последен път ти казвам, свали този пистолет!
— Не и докато не ми обясни какво, по дяволите, е правил днес.
— Нищо. Някой друг уби Ерик.
— Какво? — възкликна Майкъл.
— Някой друг е убил сенатор Олсън. Скот и момчетата му нямат нищо общо с тази работа.
Коулман подаде на по-възрастния О’Рурк чаша скоч с лед и се настани на дивана.
— А ти откъде знаеш? — попита озадачен Майкъл.
Шеймъс отпи и се облегна назад.
— Зная, защото аз помогнах на Скот да планира първите четири убийства.
— Какво си направил? — отпусна се в един стол Майкъл.
— Помогнах на Скот да планира първите четири убийства — повтори Шеймъс и опита да се усмихне.
— Защо не ми каза нищо в болницата?
— Пред всички онези доктори и сестри? — Шеймъс направи гримаса. — Казах ти да не правиш нищо, преди да сме поговорили. — Поклати глава. — Знаех, че с твоя проклет нрав ще гледаш да си разчистиш сметките със Скот. Обадих се у вас и Лиз ми каза, че си излязъл на среща с някого. Когато усетих, че е напрегната и притеснена, разбрах, че си й казал. Защо?
— Не мисля, че в твоето положение можеш да си позволиш да ме критикуваш — гневно викна Майкъл. — Не аз съм търчал наоколо да организирам убийства.
Шеймъс присви очи.
— Не беше лесно решение. Прецених, че е по-добре за теб да те държа настрана.
— Господи! Не мога да повярвам, че си замесен в това. Тим знае ли?
— Не. — Шеймъс поклати глава. — Никой не знае, с изключение на Скот, двама от неговите хора, аз, ти, а сега и Лиз.
Майкъл хвърли поглед към Коулман.
— Разбирам той защо го прави. Ако половината от хората ми бяха пратени по дяволите само защото сенатор Фицджералд не може да си затваря устата, аз сигурно също бих го убил… но, Шеймъс… за Бога, просто не мога да повярвам, че и ти си замесен във всичко това.
Шеймъс остави питието си.
— Каза, че разбираш защо го прави Скот — защото е изгубил осмина от хората си… Петстотин трийсет и шестима морски пехотинци са намерили смъртта си под мое командване! Не съм гледал как тези мъже умират, за да бъда сега безучастен свидетел как идиоти като Козловски, Фицджералд, Даунс и Басет пращат тази страна в трюма.
— Шеймъс се приведе напред. — Всички те си играят на жалки политически пристрастия, а достойни хора като брата на Скот намират смъртта си. Докато нашите така наречени лидери харчат милиарди долари за оръжие, което дори военните не искат, докато хвърлят милиарди долари в сферата на образованието, което не образова нито едно дете, докато пилеят времето си в дебати дали да има вероучение в училище, или не, непрестанно умират хора. Умират, момчето ми, защото тези идиоти нямат здравия разум да държат закоравелите престъпници зад решетките. Страната има вътрешен дълг, който ще плащат и внуците ми! Това е погрешно, неморално и някой трябва да ги спре.
Майкъл не каза нищо. Лицето му остана ледено.
— Можете да изясните този въпрос по-късно — започна Коулман. — Сега трябва да решим един много по-важен проблем. Кой смята да се присъедини към нас в тази битка?
Нанс седеше до масичката срещу Артър. Огънят в камината гореше ярко, фигурите им хвърляха тъмна сянка върху отсрещната стена на просторния кабинет. Държаха големи чаши с коняк. Старият часовник в ъгъла удари един след полунощ.
Нанс поднесе чашата към лицето си и леко я разклати, за да вдъхне аромата на питието.