Двамата агенти започнаха да набират номерата.
Когато стигнаха до покрива, перката на хеликоптера вече се завърташе.
Уордуел дръпна шефа си за ръкава.
— Скип, полицаят чака подкрепление. Казва, че не е чул нищо. — Бръмченето на хеликоптера ставаше все по-силно и Уордуел изкрещя: — Пита какво да прави!
— Кажи му да изчака подкреплението и после да се заемат, но внимателно. Да не пипат нищо!
Стомахът му се беше свил от предчувствието, че няма да намерят нито един оцелял в дома на Търнкуист.
Перките на хеликоптера се завъртяха още по-бързо, завихреният въздух разроши косите им и замята вратовръзките им във всички посоки. Мъж в ярък оранжев гащеризон им махна към отворената врата на хеликоптера и двамата взеха на бегом петте стъпала към самата площадка за кацане и излитане. Макмахън беше пръв. Привели глави, те изтичаха под въртящите се перки, качиха се и се мушнаха на задната седалка. Хеликоптерът се издигна, пое на север, после описа дъга и пое курс на северозапад, като остави зад себе си ярките светлини на Вашингтон. Докато се носеха към Феърфакс, Вирджиния, Макмахън се обърна към Дженингс:
— На колко време се обаждаха полицаите от поста?
— На половин час — изкрещя в отговор Дженингс в ухото му. — Свързали са се в 19.30. Очаквали са да се обадят пак в 20 часа.
— Колко полицаи са били зачислени?
— Четирима.
— Кога трябва да пристигне Отрядът за бързо реагиране?
— Когато е постъпило обаждането, повечето от тях са били в лабораторията и са се занимавали с уликите от бомбения атентат вчера. Изпратили сме хеликоптери да ги вземат, а подвижната им лаборатория и тежката апаратура трябва да пристигнат към 8.45.
Макмахън не можеше да прогони от съзнанието си натрапчивата картина за нападение на отряд командоси над къщата на Търнкуист. Мисълта за това го подсети за Айрини Кенеди и генерал Хийни. Той измъкна телефона от джоба си и набра номера на офиса на Роуч.
— Браян, необходима ми е услуга. Изпрати хеликоптер до Пентагона да вземе генерал Хийни и Айрини Кенеди и да ги докара в дома на Търнкуист.
— Считай го уредено. Току-що задействах Отряда за спасяване на заложниците. Ще бъдат във въздуха след по-малко от пет минути. Ще пристигнат веднага след вас. При най-малката вероятност тези терористи да са още там искам да удържите положението и да изчакате те да го овладеят.
Макмахън се съмняваше, че убийците са там, но знаеше, че Роуч трябва да действа според правилника.
— Хеликоптерите да останат във въздуха. Ако имам нужда от тях, ще ги потърся.
— Ти ръководиш шоуто. Полицията на Феърфакс била ли е вече в къщата?
— Не още. Ще ти се обадя веднага щом пристигна. На около две-три минути сме.
Макмахън изключи телефона. Следващите няколко минути бяха изпълнени с напрегнато мълчание.
Хеликоптерът се спусна на около деветдесет метра и закръжи над местността в търсене на място за кацане. Три полицейски коли с проблясващите си светлини бележеха края на алеята за коли при къщата на Търнкуист. Пилотът на хеликоптера беше достатъчно вещ да не каца близо до местопроизшествието, за да не унищожи улики. Продължи петдесетина метра по-нататък от къщата и с включен прожектор провери терена долу за жици. Откри подходящ сектор, където дърветата не бяха проблем, и приземи насред шосето. Тримата агенти се приведоха, докато тичаха, за да се отдалечат от хеликоптера. На половината път надолу по улицата ги пресрещна жена с посивяващи коси, която носеше фенер. Тя погледна Макмахън и попита:
— ФБР?
— Да, аз съм специален агент Макмахън, а това са специални агенти Дженингс и Уордуел — протегна ръка той за поздрав.
— Аз съм Барнс, началник на полицията. Последвайте ме.
Продължиха по улицата.
— Бяхте ли в къщата, началник? — попита Макмахън.
— Не, току-що пристигам.
— Някой от вашите служители бил ли е на местопроизшествието?
— Не.
Докато вървяха към бялата лимузина, Барнс насочи фенера си надолу и освети няколко месингови предмета.
— Внимавайте къде стъпвате, по земята има гилзи.
Тя ги отведе при прозореца на лимузината и насочи лъча към убития полицай. Мъжът лежеше проснат върху средната облегалка за ръце, а тялото му бе посипано със ситни парченца стъкло. Отляво на главата му съвсем ясно се различаваха три дупки от куршуми.
Макмахън отбеляза разстоянието от гилзите до колата и после погледна към ръцете на полицая. Бяха празни.