— Значи само защото не съм изгубила близък, нямам право да съдя моите политически пълномощници?
— Не съм казал това! Опитвам се да ти обясня, че не разбираш причините за моите чувства.
— О, разбирам те. Смъртта на родителите ти и Марк е нещо ужасно, но не смятам, че тези убийства ще решат проблемите. Трябва да се отърсиш от миналото и да продължиш живота си.
— Лиз, лесно е да кажеш, че разбираш нещо, когато не си го изпитала, а още по-лесно е да посъветваш някой да преодолее това, което на теб не ти се е случвало.
— Е, и какво? Нима искаш да загубя родителите си, за да мога да ти съчувствам?
— Не, скъпа. — Той взе ръката й. — Не искам никога да изпиташ такава болка. Когато моите родители бяха убити, братята ми и сестра ми бяха лишени от мечтите си, от мигове, които трябваше да изживеят. На тях никога не им се случи да погледнат към публиката по време на игра и да видят как мама и татко ги насърчават. Когато се прибираха от училище, нямаха майка и татко да им помагат за домашните, а когато се хранеха, до масата имаше два празни стола. Моите родители не доживяха да видят как техните пет деца, на които бяха дали живот, порастват!
Майкъл млъкна и отмести поглед.
— Ами ти? — тихо рече Лиз.
Майкъл сви рамене.
— Аз съм идеално.
— Не, не си.
Стисна ръката му.
— Кои мечти ти бяха отнети, Майкъл?
Той помълча.
— В детските ми години баща ми беше мой идол. Той бе всичко, което някога съм искал да бъда. Майка ми… тя беше най-добрият ми приятел… най-хубавият, най-грижовен човек, когото някога съм познавал. Всеки празник, всяко събитие през последните десет години бе осакатено и така ще бъде до края на живота ми. — Очите на Майкъл заблестяха. — Когато се оженим, това ще бъде най-щастливият ден в живота ми, но аз все така ще отправям поглед към първата скамейка в църквата, към двете празни места на нея и няма да преставам да мисля колко хубаво би било те да можеха да са там. Децата ни ще имат само една баба и един дядо, а моите родители никога няма да имат шанса да прегърнат свое внуче. Ограбен съм от всички тези мигове и много други… и защо? — Гласът му заглъхна. — Защото някакъв пияница, неведнъж доказвал, че няма да престане да се налива и да сяда зад волана, е бил пуснат на свобода! А защо му е било позволено да броди из улиците? Защото нямаме достатъчно пари да го държим в затвора? Нека ти открия една тайна. Парите ги имаме. Даже са повече от достатъчно, но егоманиаците, които управляват тази страна, биха предпочели да ги изразходват за програми, които ще им осигурят повече гласове. Ето затова си мисля, че са заслужавали да умрат. Аз лично съм по-дълбоко засегнат, защото тяхното бездействие коства живота на родителите ми, на Марк Коулман! Затова няма да се обърна към ФБР. Не очаквам средностатистическият американец да се съгласи с мен. Повечето хора си имат достатъчно грижи. Но когато изгубиш скъп човек, нещата стават други.
Лиз избърса една сълза от лицето си.
Една сервитьорка приближи до масата и попита:
— Извинете, сър, вие ли сте Майкъл O’Pypk?
— Да.
— Търсят ви по телефона.
— Кой знае, че сме тук? — попита Лиз.
— Казах на Шеймъс, в случай че се налага да се свърже с мен. Ще се върна веднага.
Майкъл стана и последва сервитьорката. Лиз го наблюдаваше как говори по телефона и се разтревожи, когато видя как стисна очи и поклати глава. Десетина секунди по-късно Майкъл подаде слушалката на сервитьорката и се върна при Лиз.
— Шеймъс ли беше? — попита тя.
Майкъл кимна в отговор и извади портфейла си. Хвърли банкнота от сто долара на масата и подаде ръка на Лиз.
— Хайде, да тръгваме. Медиите са съобщили, че конгресмен Търнкуист е убит.
Макмахън седеше сам в кабинета на Търнкуист на горния етаж. Бе се разположил удобно в стар люлеещ се стол. Очите му бяха притворени. Поклащането на стола имаше хипнотично въздействие. Скип се опитваше да си представи обстоятелствата, при които са били убити Търнкуист и четиримата полицаи. Представи си как група облечени в черно мъже заемат позиция и как после едновременно избиват тримата от охраната пред къщата. Трябва да са имали заглушители. Както сочеха всички следи, полицаят вътре не е имал никаква представа, че останалите са избити.
Една жена-полицай надникна през отворената врата.
— Скип, двама души долу питат за теб.
— Кои са те?
— Не знам. Единият е флотски офицер. Казаха, че ги очакваш.
Макмахън се изправи рязко. С нетърпение очакваше да сравни бележките си с Хийни и Кенеди. Слезе по задното стълбище, мина през кухнята и излезе на верандата отпред. Екипът за бързо реагиране бе пристигнал и подготвяше за работа апаратурата си. Къщата на Търнкуист напомняше повече снимачна площадка, отколкото сцена на престъпление. Прожектори осветяваха целия двор. Покоят на нощта бе нарушен от монотонното бръмчене на генераторите.