Стю Гарет слушаше съкрушителната критика на президента към Роуч и върху устните му играеше едва доловима усмивка. Стивънс повтаряше почти дословно онова, което преди около час Гарет бе настоявал да бъде изложението му.
Макмахън не намираше нищо забавно в ситуацията. Изобщо не му харесваше, че обвиняват шефа му за нещо, което всъщност не бе негова вина. Отмести поглед от президента, за да скрие негодуванието си при мисълта, че Роуч пръв бе предложил да бъдат извикани на помощ военните, за да осигурят безопасността в района на сградата на Конгреса, но държавният глава и Гарет бяха отказали.
— Сър, в разследването настъпи неочакван обрат — започна сухо Роуч. — Тази сутрин терористите отново са се обадили на специален агент Макмахън. Скип…
Макмахън се изкашля.
— Тази сутрин около 6.15 часа проведох много интересен разговор. — Той извади от джоба си касета и я подаде на Уорч. — Джак, би ли пуснал този запис?
След като раздаде листове на присъстващите, Макмахън продължи:
— Това са копия от текста на записа. Смятам, че е по-добре първо да го чуете и след това да продължим.
Уорч отиде до подиума в срещуположния край на масата и сложи касетата. Осем малки черни колони бяха окачени на стената в различни части на залата. От тях се разнесе съскане и пращене, след което в залата прозвуча промененият глас:
— Специален агент Макмахън?
Миг по-късно се чу умореният глас на Макмахън:
— На телефона.
Шефът на ЦРУ Стансфийлд бе придобил доста навици от дните на своята шпионска дейност. Един от тях бе умението да изучава поведението на хората, докато говорят. Този професионален навик бе така дълбоко вкоренен в него, че без да се замисля, той се облегна назад и вдигна листа пред себе си. Местеше поглед по лицата на насядалите около масата и търсеше върху кого да се съсредоточи.
Гласът от записа продължи:
— Предполагам, че записвате и се опитвате да проследите този разговор, затова ще бъда кратък. Тези, които убиха сенатор Фицджералд, конгресмен Козловски, сенатор Даунс и конгресмен Басет, не са убили сенатор Олсън, конгресмен Търнкуист и техните охранители.
Рязко обръщане на глава привлече вниманието на Стансфийлд. Той засече широко отворените очи на Гарет и проследи как поглежда крадешком към Майк Нанс от другата страна на масата.
След продължителна пауза в отговор прозвуча гласът на Макмахън:
— Не съм сигурен, че разбирам.
— Има втора група убийци. Тези, които убиха Олсън, Търнкуист и охраната им.
Стансфийлд отново засече как Гарет стрелна с поглед Нанс.
— Защо трябва да ви вярвам?
— Ние оставихме Бърмийстър жив.
— За онези от вас, които не си спомнят, трябва да поясня, че Бърмийстър е пенсионираният банкер, който живее срещу дома на конгресмен Козловски — вметна Макмахън в паузата на записа.
— Много хора знаят за Бърмийстър — разнесе се гласът му от лентата. — Това не доказва нищо.
— Господин Макмахън, ние не убиваме агенти от Тайните служби и полицаи. Както заявихме в последното съобщение, което ви оставихме, дълбоко уважаваме всички онези, които бдят за спазването на законите. Водим битка с политиците, не с вас.
— Точно тук грешите…
— Задайте си следния въпрос — прекъсна го безизразният глас от записа. — Ако сме искали да убием четирима агенти от Тайните служби, за да се доберем до Олсън, и четирима полицаи, за да стигнем до Търнкуист, защо не взривихме президента миналия петък?
Последва пауза и на Стансфийлд му се прииска да види реакцията на президента, но беше твърде погълнат от наблюдението си над Гарет.