Девойката смръщи вежди в строго съчувствие.
— Вие не бива да заминавате! Защо не ми казахте? Аз — аз — аз няма да позволя! Аз не искам…
Прокоп беше направо нещастен.
— Вижте, госпожице — подхвана той запалено, — това наистина е нищо; аз съм свикнал с тия работи. Погледнете, ето тук — и той й показа лявата си ръка, на която липсваше почти цялото кутре, а показалецът завършваше с възловидно удебеление от зараснала рана. — Такъв ми е занаятът, знаете. — Увлечен, той не забеляза как девойката се отдръпна с пребледнели устни и наблюдава големия белег на челото му от окото към косата. — Експлозия и готово. А аз като войник. Ставам и продължавам атаката, разбирате ли? Нищо не може да ми се случи. Хайде, дайте ми го! — Той взе пакетчето от ръката й, подхвърли го нагоре и го хвана. — Бъдете спокойна. Ще пътувам царски. Знаете ли, аз, аз отдавна вече не съм ходил никъде. Била ли сте в Америка?
Девойката мълчеше и го гледаше със смръщени вежди.
— Нека си приказват, че имали нови теории — бъбреше трескаво Прокоп; — но ще видите, аз ще им го докажа, когато станат известни резултатите от изчисленията ми. Жалко, че не разбирате от тия работи; бих ви обяснил, на вас ви вярвам, вярвам ви, но на него не. Не му вярвайте — говореше той настойчиво, — бъдете нащрек. Вие сте толкова красива — въодушевен изрече той. — Там горе аз никога с никого не разговарям. То е една дървена барака и нищо повече. Хаха, вие така се страхувахте от зелките! Но аз няма да ви дам, дума да не става; не се страхувайте от нищо. Няма да ви дам.
Тя го гледаше с разширени от ужас очи.
— Но вие в никакъв случай не бива да заминавате!
Прокоп се натъжи и отмаля.
— Не, не обръщайте внимание какво ви говоря. Приказвам глупости, нали? Аз само исках да не мислите за ръката ми. Да не се страхувате. Всичко вече ми е минало. — Той превъзмогна възбудата си, запъна се и се намръщи от желание да се съсредоточи. — Ще замина в Тинице и ще намеря Томеш. Ще му дам пакетчето и ще му кажа, че го изпраща една госпожица, която той познава. Така добре ли е?
— Да — отговори девойката колебливо, — но вие не можете…
Прокоп се опита да се усмихне умолително; тежкото му, осеяно с белези лице неочаквано се разхубави.
— Позволете ми — каза той тихо — нали това е — това е — заради вас.
Момичето примигна; доплака й се от силно вълнение. Мълчаливо кимна и протегна ръка. Той подаде обезобразената си левица; тя я погледна любопитно и силно я стисна.
— Толкова съм ви благодарна — каза тя бързо, — сбогом!
На вратата тя се спря, като че искаше да каже нещо; стискаше дръжката и чакаше.
— Да му… предам ли… поздрав от вас! — попита Прокоп с крива усмивка.
— Не — въздъхна тя и бързо го погледна. — Довиждане.
Вратата се затвори след нея. Прокоп продължаваше да я гледа, изведнъж се почувства смъртно уморен, виеше му се свят и му струваше безкрайни усилия да направи една-единствена крачка.
VI
На гарата трябваше да чака час и половина. Седна в коридора и затрепери от студ. Ранената му ръка пулсираше страшно болезнено; той затваряше очи и му се струваше, че болната ръка започва да нараства, че става колкото глава, като тиква, като казан за изваряване на пране, и че по цялата й дължина усеща острите бодежи на разкъсано живо месо. Освен това силно му се гадеше и на челото му постоянно избиваше студена пот от притеснение. Не смееше да погледне мръсните, оплюти и окаляни плочки в коридора, за да не му се повдигне. Вдигна яката си и потъна в полусън, обхващан постепенно от безкрайно безразличие. Стори му се, че отново е войник и че лежи ранен на открито поле; къде — къде все още се бият? В този момент в ушите му прозвуча силен звън и някой извика: „Пътниците за Тинице, Духцов, Молдава да се качват!“
И ето го вече седи в купето до прозореца и му е неприлично весело, като че ли е надлъгал някого или пък е избягал отнякъде; сега вече, братле, пътувам за Тинице и нищо не може да ме спре. Едва не се разкиска от радост, разположи се в своето ъгълче и с жив интерес се зае да наблюдава останалите пътници. Срещу него седи някакъв шивач с тъничък врат, една мършава жена в черно, до нея човек със странно безизразно лице; до Прокоп е седнал страшно дебел господин, чийто корем някак си не може да се побере между нозете му, и трябва да има още някой, но това вече няма значение. Прокоп не смее да погледне през прозореца, защото му се завива свят. Ратата, ратата, ратата, тракат колелата, всичко дрънчи, блъска се и се тресе от трескавата бързина. Главата на шивача се поклаща наляво-надясно, наляво-надясно; черната жена някак си странно и вдървено подскача на място, безизразното лице се тресе и люшка като некачествен филмов кадър. А дебелият му съсед, като същинска купчина пача, се люлее, тресе и подскача по безкрайно смешен начин. Тинице, Тинице, Тинице, скандира Прокоп в ритъма на колелата, по-бързо! по-бързо! От бързане влакът се е нагорещил, топло е, Прокоп се поти от жегата; шивачът сега е с две глави на две тънки вратлета, двете глави се люшкат и така се чукат една о друга, че чак кънтят; черната жена подигравателно и обидено подскача на седалката; нарочно се пули като дървена кукла. Безизразното лице е изчезнало; на мястото му стои труп с мъртво отпуснати върху коленете ръце, те подскачат безжизнено, но трупът е без глава.