Едва сега долетя отчаяният пукот на поносената гротупска гора; и веднага нов тласък, вълната от канонадата на горящите складове. Шестата експлозия раздра простора с твърде остър трясък; очевидно крезилит; след това по-дълбоко, басово, протътна експлозията на бъчвите с динамон. Като светкавица излетя високо в небесата огромен пламтящ снаряд; лумна висок пламък, изгасна и отскочи малко по-нататък, но едва след секунди избоботи гърмежът и забушува вълна след вълна. За миг настъпи тишина, но се чуваше прашенето на огъня, като че ли някой трошеше съчки; нов грохотещ и тежък удар, и над гротупскпте заводи мигом се слегна пламъкът, като остави само ниска жарава под себе си; с бърз летящ пламък гореше град Гротуп.
Вцепенен от ужас, Прокоп се вдигна и препъвайки се по пътя, напусна това място.
III
Той затича по шосето, като дишаше тежко; премина билото на хълма и затича към долината; огненото зарево зад него чезнеше. Изчезнаха предметите и сенките, заливани от течащата мъгла; струваше му се като че ли всичко отплуваше неподвижно и прозрачно, носено от безбрежна река, и нито вълна се чуваше да изплиска, нито чайка да изкряска. Плашеше го тропотът на собствените му крака в тихото и безкрайно оттичане на всичко; той намали, забави крачките си и продължи да върви беззвучно в млечната тъмнина.
На шосето пред него затрептя светлина; поиска да я избегне, спря се нерешително. Лампа над масата, жарава в печката, фенер, търсещ пътя; някаква уморена нощна пеперуда се блъскаше в него, устремена към блещукащата светлинна. Той започна да се приближава бавно, като че ли се страхуваше; поспря, отдалеч грееше ръце над колебаещото се пламъче, приближи се още, като се страхуваше, че отново ще го прогонят. Спря се на известно разстояние; това беше каруца, покрита с брезент, на ока висеше запален фенер и хвърляше трептящи шепици светлина върху белия кон, белите камъни и белите стволове на брезите край пътя; а на врата на кончето виси груба козинява торба и то с наведена глава хрупа овес, гривата му е дълга и сребърна, а опашката никога не е подстригвана; до главата му стои дребен старец с бели мустаци и сребърни косици и е също така житено светъл, както брезентът на каруцата; тъпче на едно място, замислен, говори си нещо и пръстите му си играят с бялата грива на коня.
Ето че се обърна, взря се, без да вижда, в тъмнината и каза с треперливото си гласче:
— Ти ли си, Прокоп? Хайде, ела, отдавна те чакам.
Прокоп не се учуди, само безкрайно му олекна.
— Ида-ида — каза той. — Толкова много тичах!
Дядото се приближи до него и пипна палтото му.
— Целият си мокър — рече укорно. — Ще вземеш да настинеш.
— Дядо — каза възбудено Прокоп. — Знаеш ли, че Гротуп хвръкна във въздуха?
Старчето поклати нажалено глава.
— И колко народ загина тогава! Уморил си се от тичане, нали? Седни на капрата, аз ще те закарам. — Дядото защъпурка към кончето и се зае полека да отвързва торбата с овеса. — Хайде, хайде, стига вече — изфъфли той. — Тръгваме, дойде ни гост.
— Какво караш под брезента, дядо? — попита Прокоп.
Дядото се обърна към него и се засмя.
— Света — рече той. — Ти не си ли виждал още света?
— Не съм.
— Ще ти го покажа, почакай.
Дядото прибра торбата с овеса в каруцата и без да бърза, се захвана да отвързва брезента от едната страна. Отгърна го, а под него се показа едно сандъче с кръгло остъклено прозорче.
— Почакай — повтори той и затърси нещо по земята; вдигна едно клонче, приклекна до фенера и запали вейката, като правеше всичко това бавно и изрядно. — И да не вземеш да загаснеш — внушаваше на вейчицата и като я засланяше с длани, заситни към сандъчето, вдигна капака и запали вътре някаква лампичка. — Моята е с олио — обясни той. — Някои вече се осветяват с карбид, ама… от него, от карбида де, много смъдят очите. А пък и той е една такава работа, ще вземе да избухне и край; че може и да нарани някого. А олиото, то си е като в църква. — Старецът се наведе към прозорчето и замига с бледите си очички, като се вглеждаше навътре. — Вижда се. Да знаеш колко е хубаво — прошепна възхитен. — Ела да погледнеш. Ама трябва да се понаведеш, че да станеш… мъничък… като децата. Ха така.
Прокоп се наведе към прозорчето.
— Това е гръцки храм господен в Джирдженти — подхвана сериозно старецът да си казва урока. — На остров Сицилия; посветен е на бога или на Юнона Лациния. Погледни тези колони, може да се храни цяло семейство на тях. Представяш ли си каква работа е било. Да завъртя ли по-нататък? Изглед от връх Пенегал в Алпите, на залез-слънце. Снегът тогава пламва с точно такава красива и чудна светлина, както се вижда тук. Алпийска светлина, а другият връх се казва Латемар. По-нататък? Това е свещеният град Бенарес в Индия; реката е свещена и пречиства греховете. Хиляди хора са намерили тук, каквото са търсили.