Старият не каза нищо и замислен гледаше мишлето. То отново се помъчи да извади заклещилото се билетче; не, невъзможно; мишлето се отърси и измъкна крайчеца на съседното. Беше снимката на принцесата. Прокоп изстена и я изпусна на земята.
Старият мълчаливо се наведе и вдигна снимката.
— Дай аз сам, аз сам — изхриптя Прокоп и протегна ръка към кутийката. Дядото задържа ръката му:
— Не бива!
— Но там… там е тя — тежко каза Прокоп. — Там е истинската.
— А — а, там са всички хора — рече старият и погали кутията си. — Сега ще получиш късметчето си. — Просъска тихо, мишлето изскочи от ръкава му, измъкна едно зелено билетче и отново, като стрела, се върна обратно; Прокоп, изглежда, я беше наплашил. — Хайде прочети го — каза старчето, като затвори грижливо кутията. — Аз през това време ще донеса съчки; и вече не се измъчвай.
Дядото погали кончето, прибра кутията на дъното на каручката и тръгна към гората. Светлото му грубо палто се мяркаше в тъмнината; кончето го проследи с поглед, метна глава и тръгна след него. — Ихуху-у-у — затананика старецът. — С мен ли искаш да дойдеш? Я — я го глей ти него! Де, де, мал-кия!
Двамата с кончето потънаха в мъглата и Прокоп се сети за зеленото листче. „Вашата зодия“ — зачете той на мъждукащото пламъче: „Вие сте благороден човек, с добро сърце и в своето поприще сте по-учен от всички други. В живота ви ще има много премеждия; но ако се пазите от прибързани действия и високомерие, ще спечелите, почитта на съседите си и ще заемете забележително положение. Ще понесете големи загуби, но по-късно ще бъдете възнаграден. Лошите ви дни са вторник и петък.“
Дядото изплува от тъмнината с наръч съчки, а след него и бялата глава на коня.
— Е, как — попита старият с напрежение и с някаква авторска свенливост. — Прочете ли го? Добър ли ти е късметът?
— Да, дядо.
— Е, видя ли — въздъхна успокоен старецът. — Всичко ще свърши добре. Е, слава богу, щом е тъй.
Той стовари на земята купчината съчки и бъбрейки радостно, разпали огън пред колибата; след това порови нещо в каручката, донесе котле и заситни за вода.
— Ей сегичка, ей сегичка ще стане — промърмори усърдно. — Хайде, кипвай по-скоро, че си имаме гост.
Той тичаше насам-натам като разтревожена домакиня: донесе хляб и помирисвайки го с наслада, разви късче селска сланина.
— И сол, сол — плесна се той по челото и отново изтича до каруцата.
Накрая се разположи до огъня, даде на Прокоп по-голямото парче и започна бавно да дъвче всеки залък. Пушекът ли залютя в очите на Прокоп, що ли, но той сълзеше и ядеше: а дядото подаваше всеки втори залък на кончето, което навеждаше над него осветеното си от фенера теме. Едва сега, през пелената от сълзи, Прокоп позна дядото; та това беше старото, сбръчкано лице, което толкова пъти беше виждал на дървения таван в лабораторията си! Колко пъти го беше гледал преди да заспи! А сутрин, когато се събуждаше, вече не можеше да го различи — останали бяха само чворовете и годишните кръгове, и влагата, и прахта…
Дядото се усмихна.
— Хапна ли си? А-а, ето че отново се е навъсил! Хайде, хайде! — Наведе се над котлето. — Завряло е. — Вдигна се с усилие и се потътри към каручката; след малко донесе чашки. — На, вземи. — Прокоп взе чашката; във венче от незабравки на нея беше изписано със златни букви името „Людмила“. Прочете го двайсет пъти и от очите му бликнаха сълзи!
— Дядо — прошепна, — това… нейното… име ли е? Старецът го гледаше с тъжни, ласкави очи.
— Щом искаш да знаеш — рече тихо, — то е.
— А… ще я намеря ли някога?
Дядото не каза нищо, само примигна бързо.
— Дай — рече несигурно. — Ще ти налея.
С треперещата си ръка Прокоп му поднесе чашката си; и старият внимателно му наля тъмен чай.
— Пий — рече меко — докато е топъл.
— Бла-бла-благодаря — изхлипа Прокоп и отпи от тръпчивия чай.
Старият замислено приглаждаше дългите си коси.
— Горчиво е — говореше бавно, — много горчиво, нали? Не искаш ли малко захар?
Прокоп поклати глава, по устните си усещаше стипчивата горчивина на сълзите, но в гърдите му се разливаше благотворна топлина.
Старчето шумно сърбаше от чашката си.
— Я погледни — рече той, за да отклони разговора в друга посока — какво е нарисувано на моята чаша. — И му подаде чашката си; на нея имаше котва, сърце и кръст. — Това е вяра, надежда и любов. Хайде стига, не плачи вече. — Старият стоеше над огъня с молитвено събрани ръце. — Мили, мили — говореше той. — Ти няма вече да направиш върховното и няма да дадеш всичко, на което си способен. Можело е да експлодираш от сила; но ще останеш цял, и няма да спасиш света, нито пък ще го разрушиш. Много нещо ще остане затворено в тебе, както огънят в камъка; добре, пожертвано е. Ти искаше да правиш много големи работи, а ще правиш малки неща. Така е добре.