Съглашението гарантираше право на преминаване за всички. Границата бе очертана около Теснините. Никакъв град не можеше да се строи тук, можеше да има само малки градчета и села и всички владетели гарантираха тяхната неутралност. Това взаимно отстъпване на земя от петте Велики кралства бе създало мир и благоприятстваше за търговия, изкуство и благоденствие.
„До днес“, помисли Дейлон с горчивина. Оцелелите от това безумие можеше и да продължат заблудата, че Съглашението все още съществува, но Дейлон знаеше, че е приключило.
Огледа кралската итракска фамилия, видя ужаса в очите на децата, примирението и безнадеждността в лицата на жените и непокорството на краля. Стеверен Ланжини, наричан Огнегривия заради светлочервената му коса, отличителния белег на неговата родословна линия, бе натиснат да коленичи, а двама войници натиснаха надолу дървения му ярем.
Дейлон съжали, че не си е у дома с жена си, сух и чист, и сит, и в леглото с нея. Бъдещата сигурност на неговото баронство и на наследниците му се беше оказала цената му, помисли той с горчивина. Кралете на Сандура и Зиндарос се бяха съгласили да утвърдят избрания му наследник безусловно в случай че загине на бойното поле или умре в бъдеще. Беше се съгласил, за да предотврати всякакви претенции към свободното баронство Маркензас — дължеше на хората си надеждата за мир. Дори докато Стеверен беше жив, без тази гаранция другите четирима крале щяха да изтъкват всеки собствения си претендент, защото Маркензас бе най-богатото пълноправно баронство на Гарн. Без ясна линия на наследяване това щеше да доведе до война. Затова беше предал един човек, когото обичаше като брат — за да спести на хората си бъдещи опустошения. Както щяха да кажат жреците на Единия бог, Дейлон беше сключил своя договор с Тъмния; беше продал душата си.
А на заранта на заминаването му съпругата му го бе уведомила, че е с дете. Но той вече не можеше да се оттегли от тази касапница.
Последни на платформата стъпиха Лодавико и Мазика, табардите и бронята им бяха чисти от кръв и кал.
— Виждам, че двама крале липсват — промърмори Родриго.
Дейлон кимна и след като трупащата се тълпа войници бе необичайно тиха за такова публично представление, прошепна:
— Букохан и Хектор твърдят, че умора и рани са ги задържали на легло. Може да си съучастват в това, но предпочитат да останат в палатките си и да оставят целият този фарс да се припише на Лодавико и Мазика. А в нрава на Лодавико е да си припише колкото може повече; бърка го със слава.
— Никакъв фарс не е — прошепна Родриго, — когато кръвта е истинска.
Както Дейлон очакваше, тъкмо Лодавико пристъпи напред, за да заговори. Кралят на Сандура беше най-мразеният благородник в Петте кралства, защото управлението му беше сурово и деспотично. Презираше всичко, което според него представляваше заплаха за достойнството му, без да съзнава, че по нрав и според постъпките си изобщо няма достойнство. Дейлон го беше нарекъл тъжен монарх с меланхоличен нрав след първата им среща преди повече от двайсет години и нищо, което бе видял оттогава у него, не бе променило мнението му. Обшитото му с червено и черно облекло също с нищо не смаляваше това възприятие.
— Тук сме, за да възстановим реда, да предадем един клетвопрестъпник на съдбата му и да сложим край на една заплаха за суверенитета на нашите братски кралства. — Като за човек, който мразеше театри, помисли Дейлон, Лодавико имаше склонност към театралничене. Позата и думите му бяха прекалено пищни, до степен на самоподигравка, въпреки че кралят на Сандура изобщо не можеше да го разбере, а и никой нямаше да му го каже. Тъй че хората стояха наоколо и търпяха представлението само за да го осмеят по-късно в кръчмите. В този момент обаче Дейлон не намери много хумор в бездарната игра на Лодавико.
След като заговорът за убийството на Стеверен беше излязъл наяве, бяха плъзнали слухове, че кралят на Итракия ламтял за короните на другите държави. Нямаше никакво основание за това, най-баналните действия се характеризираха като доказателство за амбициите му, но хора, жадуващи за богатствата на Великите кралства, се нуждаеха от малко причини, за да повярват и да възнегодуват. Плячкосването на Итракия можеше да осигури на един благородник или боец повече богатство от цял живот дребни схватки по границите на Дивите земи, Горящите земи или Планинските прегради.