Ангел Каралийчев
Крали Марко си намира конче и булче
Когато се върнал Марко в Прилеп, накрай града слязъл от сурия елен и го пуснал да иде в гората при Гюргя. Нарамил сабята и тръгнал към къщи. Силно затуптяло сърцето му, като си помислил коя ръка е стискала някога сабята. На портата излязла да го посрещне стара майка. Тя го попита:
— Защо ти е, сине, тая страшна сабя?
— Ще тръгна, майко, да браня братята си от врага, който тъпче хубавата ни земя. Я допри до земята ухото си да чуеш как пищи нашият народ, като немощно орле, на което е пламнало гнездото и то напразно се мъчи да разпери голите си крила и да побегне!
— Широка е нашата земя, Марко. Ако ходиш пеш, не ще да можеш навсякъде овреме да пристигнеш. Де ти е конят?
— Нямам кон — замислил се юнакът.
— Без кон не бива. Едно време баща ти имаше тънконога бяла кобила. Ако я видиш, ще я познаеш по черният белег между двете очи. Очите и са жълти като есенната шума на гората. Когато старият ти баща почина, аз я натирих по ливадите на Преспанското езеро. Години минаха оттогава. Тя пасе там и не се е никога връщала. Иди да я намериш! Носила е бялата кобила над Македония и чуждите кралства твоя юначен баща, ще носи и тебе. Иди да я намериш!
Обърна се Марко и се упътил към Преспанското езеро, където се зеленеела тучната шир. Тръгнал край брега на езерото и подсвирнал. Тънконогата кобила пасяла росна трева в една дълбока ливада. Щом го чула, тя вдигнала глава и почнала да цвили. До нея наострил уши млад жребец, с горящ червен косъм. Помамил я Марко, посегнал да я хване за увисналия сребърен синджир, но тя трепнала и се хвърлила в езерото. Тогава Марко уловил жребчето и го погледнал: и неговите очи били жълти като майчините му. Метнал се на гърба му, навел се напред и стиснал здраво буйната му грива. Жребчето обиколило ливадето и се втурнало в езерото подир майка си. Плувнало. Плувнал и Марко, потънал до гърди във водата. Щом минали на другия бряг, намокреният момък слязъл, потупал жребчето по гърба, помилвал го по челото и му рекъл:
— Аз ще ти бъда господар!
Тогава за чудо кончето проговорило с човешки глас:
— Аз съм юнак, но ти си по юнак от мене. Бъди ми господар!
— Как ти е името? — попитал го Крали Марко.
— Шарколия.
— Можеш ли да ходиш бърже?
— Мога по-бърже от вятъра.
Радостно се втурнал Марко с пъргавия си кон към града.
Като стигнал пред високите порти, провикнал се:
— Излез, майко, да отвориш портата!
Додето повтори, Шарколия литнал нагоре и прескочил портата. Не слязъл Марко, ами попитал коня:
— Кажи, майко, едно време кой ковеше бялата тетьова кобила? Кой му точеше дългата сабя?
— Ще идеш, синко — отвърнала майка му, — в Солун при Яна ковача, дето прави сребърни подкови, златни синджири и скъпи чаши. Накрай града, под земята му е ковачницата. Лична е бялата му къща с желязна порта, бели дувари и дълбок кладенец сред двора. Занеси му две торби петолевки. От тях той ще изкове подкови за коня ти. Дай му сабята ти да наточи и му носи още много здраве.
Поел Марко към Солун. Когато похлопал на Яновите железни порти, обадил се ковачът отвътре:
— Хей, кой си ти, незнаен юнако?
— Аз съм Крали Марко, Вълкашиновият син.
— Защо си дошел?
— Дошел съм да ми подковеш коня и сабята ми да наточиш.
— Я си върви по пътя, лудо, други ковач си намери! Аз съм вдигнал две сватби — женя син и дъщеря, — време нямам. Доде не свърша сватбите, решил съм да не прекрачвам прага на ковачницата и чук да не хващам с ръка.
Разлютил се Марко и викнал:
— Отвори!
— Няма да отворя! — обадил се Яно.
Тъй ли? Тогава Марко замахнал с боздугана и ударил тежката порта. Веднъж я ударил — насред двора отхвръкнала. Влязъл вътре и погледнал с гневни очи ковача. Уплашил се Яно и почнал да се моли:
— Чувай, Марко, едно време имахме голяма дружба с твоя баща. Този боздуган, с който събори портата ми — аз съм го правил. Брат да ми си, не ми разтуряй сватбите! Почакай да ги свърша!
И донел Яно от зимника два котли вино да го почерпи. Изпил Марко двата котли на две глътки.
— Ти — обърнал се към ковача — подиграваш ли се с мене? Не ми точи вино капка по капка, ами донеси чашата чабурлията!
Чашата чабурлията събирали ни повече, ни по-малко тъкмо седемдесет стари оки. От нея някога пиел Марковият баща, когато се връщал изморен от страшните боеве. Вдигнал я Марко и изпил на един дъх руйното вино. В туй време Яновата щерка, чернооката Ангелина, със светнали жълтици на шията, гледала от пруста. Като видяла как Марко пресушил чабурлията чаша, високо се засмяла. Марко повдигнал очи нагоре и бил поразен от нейната хубост. Тя греела по-хубаво от слънцето, което трептяло над широкия Янов двор. Сърцето на младия юнак пръпнало като пиле в росен листак.