Ла Мол, въпреки че беше вън от себе си, разбра, че забележката е уместна, и продължи да чука, но много по-тихо.
Глава 25
Вишневият плащ
Коконас не се бе излъгал. Дамата, която бе спряла човека с вишневия плащ, наистина бе наварската кралица. Колкото се отнася до кавалера с вишневия плащ, читателят сигурно вече е отгатнал, че той беше не друг, а храбрият дьо Муи.
Познавайки наварската кралица, младият хугенот разбра, че има някакво недоразумение, но не се реши да каже нищо от страх Маргьорит да не извика и така да го издаде. Затова предпочете да влезе в покоите й, а там да я постави пред свършен факт и да каже на хубавата си водачка: „Мълчание за мълчание, ваше величество.“
Действително Маргьорит бе уловила нежно ръката на този, когото в полумрака бе взела за Ла Мол, и навеждайки се над ухото му, бе прошепнала на латински: „Sola sum; introito, carissime.“13
Дьо Муи, без да отговори, се остави тя да го води. Но щом вратата се затвори зад него и се озоваха в преддверието, по-добре осветено от стълбата, Маргьорит разбра, че пред нея не стои Ла Мол.
И тя извика точно както се бе страхувал предпазливият хугенот, но за щастие той нямаше вече от какво да се страхува.
— Господин дьо Муи! — каза тя, като отстъпи крачка назад.
— Аз съм, ваше величество, и умолявам ви да ме оставите да продължа пътя си, без да казвате нищо никому за моето присъствие в Лувъра.
— О, господин дьо Муи — повтори Маргьорит, — излъгах се.
— Да — каза дьо Муи, — разбирам. Ваше величество ме е помислила за наварския крал. Аз имам същия ръст, същото бяло перо и мнозина, които без съмнение искат да ме поласкаят, ми казват, че имам същата походка.
Маргьорит изгледа втренчено дьо Муи.
— Знаете ли латински, господин дьо Муи? — запита тя.
— Знаех някога, но го забравих.
Маргьорит се усмихна:
— Господин дьо Муи, можете да бъдете сигурен в моята дискретност. Понеже ми се струва, че зная името на лицето, което търсите в Лувъра, предлагам ви услугите си да ви заведа в безопасност при него.
— Простете, ваше величество — каза дьо Муи, — но струва ми се, че вие се лъжете и всъщност нямате никаква представа…
— Как — извика Маргьорит, — нима не търсите наварския крал?
— Уви, ваше величество — каза дьо Муи, — с голямо съжаление трябва да ви помоля да скриете моето присъствие в Лувъра главно от негово величество краля, вашия съпруг.
— Слушайте, господин дьо Муи — каза изненадана Маргьорит, — досега аз ви мислех за един от най-твърдите водачи на хугенотите, за един от най-верните привърженици на краля, моя мъж. Нима съм се лъгала?
— Не, ваше величество, защото до тази сутрин аз бях всичко, което току-що казахте.
— И защо сте се променили след тази сутрин?
— Ваше величество — поклони се дьо Муи, — благоволете да ми спестите отговора и ми окажете милостта да приемете моите почитания.
И с дълбоко уважение, но твърдо дьо Муи се насочи към вратата, през която бе влязъл. Маргьорит го спря.
— И все пак, господине — каза тя, — ако се осмеля да ви поискам обяснение, може да се вярва на думата ми, нали?
— Господарке — отговори дьо Муи, — аз съм длъжен да мълча и това задължение е твърде сериозно, щом не съм ви отговорил досега.
— Но, господине…
— Ваше величество може да ме погуби, но няма да ме принуди да предам новите си приятели.
— А старите ви приятели, господине? Нима те нямат права над вас?
— Тези, които са останали верни, да. Но тези, които са ни напуснали не само нас, но и себе си, не.
Маргьорит, замислена и неспокойна, се канеше да отговори с нов въпрос, но Жийон внезапно се втурна в стаята.
— Наварският крал! — извика тя.
— Откъде идва?
— От тайния коридор.
— Изведете господина от другата врата.
— Невъзможно, ваше величество, не чувате ли?
— Чука ли се?
— Да. На вратата, през която искате да изведа господина.
— Кой чука?
— Не зная.
— Идете да видите и се върнете веднага.
— Ваше величество — намеси се дьо Муи, — ще се осмеля да забележа, че ако наварският крал ме види в този час с този костюм в Лувъра, аз съм загубен.
Маргьорит улови дьо Муи за ръка и го поведе към прословутия будоар.
— Влезте тук, господине, тук ще бъдете по-добре скрит и дори в по-голяма безопасност, отколкото в собствената си къща — каза Маргьорит, — защото можете да разчитате на думата ми.
Дьо Муи се вмъкна бързо в будоара и едва вратата се затвори зад него, когато Анри влезе.
Този път Маргьорит не беше смутена и нямаше защо да се преструва. Тя беше мрачна и любовта беше на стотици левги далеч от мисълта и.