— Анрио — каза кралят, — аз ти казах, че когато излизам от Лувъра, излизам от ада. Когато влизам тук, влизам в рая.
— Ваше величество — каза Анри, — щастлив съм, че ме смятате достоен да направя с вас това пътешествие до небето.
— Пътят е тесен — каза кралят, като тръгна по малката стълба, — за да бъде сравнението пълно.
— И кой ангел пази входа на вашата райска градина, ваше величество?
— Ще видиш.
И като му направи знак да го следва безшумно, той отвори една врата, после втора и се спря на прага.
— Погледни — каза той.
Анри се доближи и погледът му се спря на една от най-очарователните картини, каквито някога бе виждал.
Осемнадесет-деветнадесет годишна жена спеше склонила глава до леглото на заспало дете, чийто крачета държеше с двете си ръце, допряла устни до тях. Дългите й къдрави коси падаха на златни талази.
Истинска картина от Франческо Албани, изобразяваща Богородица с младенеца.
— О, ваше величество — възкликна наварският крал, — кое е това чаровно създание?
— Ангелът на моя рай, Анрио. Единственото същество, което ме обича заради самия мен.
Анри се усмихна.
— Да, заради самия мен — продължи Шарл, — защото тя ме обичаше още преди да знае, че съм крал.
— А откакто знае?
— Откакто знае — каза Шарл с въздишка, която доказваше колко тежка е понякога за него тази кървава корона, — откакто знае, тя още ме обича. Сам прецени.
Кралят се приближи тихо и докосна с лека целувка, както пчелата докосва, лилията, свежата буза на младата жена.
Жената се събуди веднага.
— Шарл! — промълви тя, отваряйки очи.
— Виждаш ли — каза кралят, — тя ме нарича Шарл. Кралицата ми казва „господарю“.
— О — извика младата жена, — вие не сте сам, повелителю мой!
— Не, мила Мари. Доведох ти още един крал, по-щастлив от мене, защото не притежава корона и по-нещастен от мен, защото не притежава Мари Туше. Бог е справедлив.
— Ваше величество, това наварският крал ли е? — попита Мари.
— Самият той, мое дете, приближи се, Анрио!
Наварският крал пристъпи. Шарл улови дясната му ръка.
— Погледни тази ръка, Мари — каза той, — ръка на добър брат и честен приятел. Без тази ръка, знаеш ли…
— Какво, ваше величество?
— Без тази ръка днес нашето дете, Мари, нямаше да има вече баща.
Мари извика, падна на колене, сграбчи ръката на Анри и я целуна.
— Добре, Мари, добре! — каза Шарл.
— И какво направихте вие, ваше величество, за да му благодарите?
— Аз му върнах същото.
Анри погледна Шарл учудено.
— Един ден, Анрио, ти ще узнаеш какво искам да кажа. А сега, ела да видиш.
И той се приближи до леглото, където детето продължаваше да спи.
— Ако това пълно момченце спеше в Лувъра, а не тук в тази малка къща на улица Бар, това би изменило много неща в настоящето и може би и в бъдещето.15
— Ваше величество — каза Мари, — ако нямате нищо против, аз предпочитам то да спи тук, защото така спи по-спокойно.
— Да не смущаваме съня му — каза кралят. — Толкова хубаво е да спиш, когато сънища не тревожат съня ти.
— Е, добре, ваше величество — каза Мари, сочейки една от вратите в стаята.
— Да, имаш право, Мари, да вечеряме.
— Любими Шарл — каза Мари, — нали ще ме извините пред вашия брат краля?
— За какво?
— За това, че освободих нашите прислужници, ваше величество — продължи Мари, обръщайки се към наварския крал. — Шарл обича да му прислужвам само аз.
— Триста дяволи! — каза Анри. — Естествено.
Двамата мъже минаха в трапезарията. Майката, неспокойна и грижлива, остана да завие с топла завивка малкия Шарл, който благодарение на дълбокия детски сън, за който го облажаваше баща му, не се беше събудил.
След малко Мари дойде при тях.
— Има само два прибора — каза кралят.
— Позволете — каза Мари, — да сервирам на ваши величества.
— Хайде де — каза Шарл, — ето че ти ми носиш нещастие, Анрио.
— Защо, ваше величество?
— Не чуваш ли?
— Прости ми, Шарл, прости ми.
— Прощавам ти, но седни тук до мен между двама ни.
— Подчинявам се — каза Мари.
Тя сложи една чиния и за себе си, седна между двамата крале и им поднесе яденето.
— Кажи, Анрио, нали е хубаво — каза Шарл — да си имаш на света едно местенце, където смело можеш да пиеш и да ядеш, без някой да трябва да опитва вината и ястията ти.
— Ваше величество — отговори Анри, усмихвайки се и отговаряйки така на вечната тревога, смущаваща духа му, — повярвайте ми, аз повече от всеки друг ценя вашето щастие!
15
Действително, ако това незаконно дете, което по-късно става знаменитият херцог д’Ангулем, умрял в 1650 година, беше законен наследник, нямаше да има нито Анри III, нито Анри IV, нито Луи XIII, нито Луи XIV. Какво щеше да ни даде той на тяхно място? Мисълта се заплита и губи в мрака на подобен въпрос. — Б.а.