— Кажи й, Анрио, че за да бъдем все така щастливи, тя не трябва да се меси в политиката. И най-вече не бива да се запознава с майка ми.
— Наистина кралица Катерина обича толкова силно ваше величество, че е способна да ви ревнува от всяка друга любов — отговори Анри, който с това извъртане намери начин да се измъкне от опасното доверие на краля.
— Мари — каза кралят, — представям ти един от най-проницателните и най-умните хора, които познавам. В двора, а това не е малко, той е заблудил всичко живо. Може би единствен аз съм прозрял, ако не в сърцето му, то поне в ума му.
— Ваше величество — каза Анри, — аз ви се сърдя, че преувеличавайки едното, вие се съмнявате в другото.
— Аз нищо не преувеличавам — каза кралят. — Впрочем ще те опознаят един ден.
После се обърна към младата жена и добави:
— Той прави възхитителни анаграми. Кажи му да съчини анаграма от името ти и аз отговарям, ако не я направи.
— О, какво искате да намери в името на една бедна девойка като мен. Каква очарователна мисъл би могла да излезе от това съчетание на букви, с които съдбата е написала Мари Туше?
— Анаграмата на това име, ваше величество, е съвсем лесна и нямам голяма заслуга, че я намерих.
— Аха — каза Шарл, — значи, вече е готова? Виждаш ли, Мари?
Анри извади бележника си, откъсна една страница и написа отгоре: Marie Touchet, а отдолу: Je charme tout.16 После подаде листа на младата жена.
— Наистина — извика тя, — просто невероятно!
— Какво е измислил? — запита Шарл.
— Господарю, не смея да го повторя.
— Ваше величество — каза Анри, — в името на Мари Туше се съдържат буква по буква, като изменя само i в j, както се прави обикновено, думите: „Je charme tout.“
— Действително — извика Шарл. — Буква по буква. Искам това да бъде твоя девиз, чуваш ли, Мари! Никога не е имало по-заслужен девиз. Благодаря, Анрио. Мари, ще накарам да ти го напишат с диаманти.
Вечерята привърши. От „Парижката света Богородица“ прозвъниха два удара.
— А сега — каза Шарл — като награда за неговата любезност, Мари, ти ще му дадеш едно кресло, в което той да поспи до сутринта. Само че далеч от нас, защото хърка страшно силно. После, ако се събудиш преди мен, събуди ме, защото трябва в шест часа сутринта да бъдем при Бастилията. Лека Нощ, Анрио, настани се удобно. Но — добави той, като се приближи до наварския крал и постави ръка на рамото му — закълни ми се в живота си, Анри, че няма да излезеш оттук без мен, особено за да се върнеш в Лувъра.
Анри се бе досетил за толкова много неща, които не разбираше, че едва ли би пропуснал да изпълни препоръката му.
Шарл IX влезе в стаята си, а закаленият планинец се разположи в креслото, където скоро доказа, че шуреят му основателно се е отдалечил.
На другия ден призори Шарл го събуди. Понеже не се беше събличал, той се приготви скоро. Кралят беше щастлив, усмихнат, какъвто никога не го виждаха в Лувъра. Часовете, прекарани в тази малка къща на улица Бар, бяха неговите слънчеви часове.
Двамата крале отново минаха през спалнята. Младата жена спеше в леглото си, а детето — в люлката си. И майката, и детето се усмихваха насън.
Шарл ги погледна за миг с безкрайна нежност. После се обърна към наварския крал и каза:
— Анрио, ако някога узнаеш каква услуга ти направих тази нощ и ако с мен се случи нещастие, спомни си за това дете, което спи в люлката си.
После той целуна спящите по челата и без да даде възможност на Анри да го разпита, каза:
— Довиждане, ангели мои.
И излезе, а Анри го последва замислен.
Благородниците, на които Шарл IX бе дал среща, ги чакаха с конете при Бастилията. Шарл даде знак на Анри да възседне коня си. Той също се метна на своя, излезе през градината Арбалет и тръгна по околовръстните булеварди.
— Къде отиваме? — запита Анри.
— Отиваме — отговори Шарл — да видим дали херцог д’Анжу се е върнал само за принцеса дьо Конде и дали в това сърце има толкова любов, колкото и амбиция, в което много се съмнявам.
Анри не разбра нищо от това обяснение. Той последва Шарл мълчаливо.
Когато стигнаха до квартала Маре, зад дъсчените огради се виждаше предградието Сен-Лоран. Шарл показа на Анри в сивкавата утринна мъгла група мъже, загърнати в големи плащове, с кожени калпаци, които яздеха пред тежко натоварен фургон. Колкото повече се приближаваха, очертанията им ставаха по-ясни и можеше да се забележи друг един мъж, загърнат в дълъг кафяв плащ, с френска шапка на глава, който, също на кон, разговаряше с тях.
— Ха, ха — засмя се Шарл, — така си й мислех!
— Ако не се лъжа, ваше величество — каза Анри, — този конник с кафявия плащ е херцог д’Анжу.