Изведнъж, когато стигна до разклонението на коридора, някакъв мъж пристъпи две крачки напред, разкри сребърния свещник, с който осветяваше, и извика:
— Ето го!
Маргьорит се озова лице срещу лице с брат си Шарл. Зад него стоеше с копринен кордон в ръка херцог д’Алансон, а в дъното сред мрака стояха една до друга още две сенки и от тях се виждаше само отблясъкът на голите шпаги в ръцете им.
С един само поглед Маргьорит обхвана цялата картина. Тя си наложи върховно усилие и отговори, усмихвайки се, на Шарл:
— Искате да кажете: „Ето я!“, нали, ваше величество?
Шарл отстъпи. Другите не помръднаха.
— Ти, Марго! — каза той. — Къде отиваш в този час?
— В този час ли? — каза Маргьорит. — Толкова ли е късно?
— Питам те къде отиваш?
— Да потърся една книга с речите на Цицерон, която, мисля, оставих при майка ни.
— Така, без светлина?
— Мислех, че коридорът е осветен.
— От стаята си ли идваш?
— Да.
— С какво си заета тази вечер?
— Пиша речта си за полските пратеници. Нали утре има съвет и е наредено всеки да представи речта си на ваше величество.
— Някой не ти ли помага?
Маргьорит събра всичките си сили.
— Да, братко — каза тя, — господин дьо Ла Мол. Той е много начетен.
— Толкова начетен — каза херцог д’Алансон, — че го помолих, когато свърши с вас, да дойде да ми даде съвети, понеже аз не съм на такава висота като вас.
— И вие го чакахте? — запита Маргьорит с най-естествен тон.
— Да — отговори припряно д’Алансон.
— В такъв случай — каза Маргьорит — ще ви го изпратя, братко, защото ние вече свършихме.
— А вашата книга? — запита Шарл.
— Ще изпратя Жийон да я вземе. Двамата братя се спогледаха.
— Вървете — каза Шарл, — а ние ще продължим обиколката си.
— Обиколката си ли? — запита Маргьорит. — Какво търсите?
— Червеното човече — каза Шарл. — Не знаете ли, че един червен човек броди из стария Лувър? Брат ми д’Алансон твърди, че го е видял и сега го търсим.
— Добър лов! — каза Маргьорит.
И си тръгна, като погледна зад себе си. Видя на стената на коридора четири сенки, които бяха събрали глави, като че ли се съвещаваха.
За една секунда тя се озова пред вратата на покоите си.
— Отвори, Жийон, отвори!
Жийон бързо отвори.
Маргьорит се спусна в стаята си и завари Ла Мол, който я чакаше спокоен и решителен, но с шпага в ръка.
— Бягайте — извика тя, — бягайте, без да губите нито секунда! Те ви чакат в коридора, за да ви убият.
— Заповядвате ли ми? — запита Ла Мол.
— Да, аз искам това. Ние трябва да се разделим, за да се видим отново.
Докато Маргьорит я нямаше, Ла Мол бе закрепил стълбата за решетката на прозореца. Той прекрачи перваза, но преди да сложи крак на първото стъпало, целуна нежно ръката на кралицата.
— Ако тази стълба е клопка и умра за вас, Маргьорит, не забравяйте обещанието си.
— Това не е обещание, Ла Мол, а клетва. Не се страхувайте от нищо. Сбогом.
И окуражен, Ла Мол се спусна бързо по стълбата.
В същия миг някой почука на вратата.
Маргьорит проследи с поглед Ла Мол в опасния му път и се обърна едва когато се увери, че е докоснал с крака земята.
— Господарке — повтаряше Жийон, — господарке!
— Какво има? — запита Маргьорит.
— Кралят чука на вратата.
— Отворете.
Жийон изпълни заповедта.
Четиримата принцове, очевидно изгубили търпение, застанаха на прага. Шарл влезе.
Маргьорит пристъпи към брат си усмихната. Кралят хвърли бърз поглед наоколо си.
— Кого търсите, братко? — запита Маргьорит.
— Търся — каза Шарл, — търся… дявол да го вземе, търся граф дьо Ла Мол!
— Граф дьо Ла Мол?
— Да. Къде е той?
Маргьорит улови брат си за ръка и го поведе към прозореца.
В същия миг двама мъже на коне се отдалечаваха в галоп към дървената кула. Единият от тях развърза белия си ешарп и го размаха в нощта за сбогом. Тези двама мъже бяха Ла Мол и Ортон.
— Е? — запита кралят. — Какво значи това?
— Това значи — отговори Маргьорит, — че херцог д’Алансон може да прибере кордона в джоба си, а херцозите д’Анжу и дьо Гиз — шпагите в ножниците си, тъй като граф дьо Ла Мол няма да мине тази нощ през коридора.
Глава 40
Атриди18
След завръщането си в Париж Анри д’Анжу още не се беше видял насаме с майка си Катерина, на която, както е известно, беше любим син.
За него това не беше празно задължение, нито тягостен ритуал, а изпълнение на приятен синовен дълг, защото дори да не обичаше майка си, поне беше сигурен, че е обичан нежно от нея.
18
Родът на Агамемнон и Менелай, прочул се с отцеубийства, прелюбодеяния и кръвосмешения. — Б.пр.