Тези, които знаеха латински, бурно одобриха речта, защото споделяха мнението на оратора. Тези пък, които не знаеха латински, също аплодираха бурно, за да покажат, че знаят.
Маргьорит грациозно се поклони на галантния сарматинец, а после започна своята реч, впивайки поглед в очите на дьо Муи.
— Quod nunc hac in aula insperati adestis exultaremus ego et conjux, nisi ideo immineret calamitas, scilicet non solum fratris sed etiam amici orbitas.19
Тези думи имаха двоен смисъл. Те бяха казани на дьо Муи, но можеха да се отнасят и за Анри д’Анжу. Така че херцогът се поклони в знак на благодарност.
Шарл не можеше да си спомни да е чел тази фраза в речта, която му бяха дали няколко дни преди това. Но той не отдаваше особено значение на думите на Маргьорит, защото нейната реч всъщност нямаше политически смисъл. Впрочем той не разбираше добре латински.
Маргьорит продължи:
— Adeo dolemur a te dividi ut tecum proticisci maluissemus. Sed idem tatum quo nunc sine ulla mora Zutetia cedere juberis, hac in urbe detinet. Proficiscere ergo frater; proficiscere, amice, proficiscere sine nobis, proficiscentem sequentur speset desideria nostra.20
Лесно е да се отгатне, че дьо Муи слушаше с дълбоко внимание тези думи, които, отправени към посланиците, всъщност се отнасяха единствено до него. Анри вече беше завъртял два или три пъти отрицателно глава, за да покаже на младия хугенот, че д’Алансон е отказал. Но това движение можеше да бъде случайно и не беше достатъчно за дьо Муи, ако думите на Маргьорит не го потвърждаваха. Впрочем, докато той гледаше Маргьорит и я слушаше с цялата си душа, черните му блестящи очи под сивите вежди поразиха Катерина. Тя потръпна, сякаш през нея мина електрически ток, и не отдели вече поглед от тази част на залата.
„Странно лице — помисли си тя, без да изменя изражението си, подходящо за тържествения случай, — кой ли ще е този човек, загледан толкова внимателно в Маргьорит, когото от своя страна Анри и Маргьорит гледат също така внимателно?“
Докато наварската кралица продължаваше своята реч, чието останало съдържание беше отговор на любезностите на полския пратеник, Катерина си блъскаше главата да се досети как е името на този хубав старец. Изведнъж церемониалмайсторът се доближи зад нея и й подаде парфюмирана копринена кесийка, която съдържаше едно листче, сгънато на четири. Тя измъкна листчето и прочете:
Морвел, на когото дадох подкрепително, най-сетне доби сили и успя да напише името на човека, който се намирал в стаята на наварския крал. Този човек е бил господин дьо Муи.
„Дьо Муи — помисли кралицата, — предчувствах това. Но този старец… A! Cospetto!…21 Този старец е…“
Катерина остана с втренчен поглед и раззината уста. После се наведе към ухото на капитана от гвардията, който беше до нея, и му каза:
— Господин дьо Нансе, погледнете, без да ви забележат, Ласко, този, който говори в момента, зад него… точно така… видяхте ли един старец с бяла брада и черна кадифена дреха?
— Да, ваше величество — отговори капитанът.
— Не го изпускайте от поглед.
— Този, на когото наварският крал даде знак ли?
— Точно той. Застанете на вратата на Лувъра с десет души и когато той си тръгне, поканете го от страна на краля да остане на обед. Ако ви последва, заведете го в някоя стая и го задръжте там. Ако се съпротивява, хванете го жив или мъртъв. Хайде, бързо!
За щастие Анри, твърде малко погълнат от речта на Маргьорит, гледаше Катерина и не пропускаше дори и най-малкото изменение на лицето й. Като видя как очите на кралицата-майка се впиват настървено в дьо Муи, той се разтревожи. А като забеляза, че дава заповед на капитана от гвардията, разбра всичко.
Точно в този миг направи жеста, забелязан от господин дьо Нансе, жест, който на езика на сигналите означаваше: „Вие сте открит, спасявайте се, без да губите нито минута.“
Дьо Муи разбра този жест, завършващ така добре думите на Маргьорит, които се отнасяха до него. Той не чака да го подканят два пъти, а се смеси с тълпата и изчезна.
Но Анри се успокои едва когато видя, че господин дьо Нансе се върна при Катерина и по гневно свитото лице на кралицата-майка разбра, че й съобщава, че е отишъл твърде късно. Аудиенцията свърши. Маргьорит размени още няколко неофициални думи с Ласко. Кралят стана, залитайки, поклони се и излезе облегнат на рамото на Амброаз Паре, който го придружаваше навсякъде, откакто се бе разболял.
19
Вашето неочаквано присъствие в тази зала би ни изпълнило с радост мен и моя съпруг, ако не ни носеше едно голямо нещастие. Загубата не само на брат, но и на приятел. — Б.а.
20
Ние сме отчаяни, че трябва да се разделим с вас, след като бихме желали да отпътуваме заедно. Но съдбата, която иска вие да напуснете Париж, ни задържа в този град. И така, заминете, скъпи братко, заминете, скъпи приятелю, заминете без нас. Нашата надежда и нашите въжделения ще ви съпътстват. — Б.а.