Ортон потрепери от тези три почуквания. Някакво тайнствено прозрение го осени и той отгатна, че този път предупреждението е за него, изтича към огледалото и измъкна бележката, която бе пъхнал преди това.
Катерина следеше през един процеп на завесата всички движения на младежа. Тя го видя, като се спусна към огледалото, но не можа да разбере дали отиде дотам, за да пъхне бележката или да я измъкне.
— Е, добре — измърмори нетърпеливо флорентинката, — какво се бави сега, че не тръгва!
И влезе в стаята с усмивка на уста.
— Още ли си тук, момчето ми, какво чакаш? Нали ти казах, че аз вземам в ръце грижата за твоята съдба. Щом аз ти казвам, можеш ли да се съмняваш?
— Опазил ме бог, ваше величество — отговори Ортон. После се приближи до кралицата, коленичи на земята, целуна крайчеца на роклята й и бързо излезе.
В преддверието видя капитана от гвардията, който чакаше Катерина. От това подозренията му съвсем не се разпръснаха, а дори се удвоиха.
От своя страна, Катерина, още недочакала завесата да падне зад Ортон, се спусна към огледалото. Но напразно пъхна отзад треперещата си от нетърпение ръка. Не намери нищо.
И все пак тя беше сигурна, че младежът се приближи до огледалото, защото сама го видя. Значи, той е отишъл да вземе обратно бележката, а не да я постави. Съдбата вдъхваше еднаква сила на противниците. Момчето ставаше мъж, щом се бореше с нея.
Тя потърси, погледна, порови — нищо!…
— Нещастник! — възкликна Катерина. — Не исках да му направя нищо лошо, а ето че, вземайки назад бележката, той сам изпреварва съдбата си. Ей, господин дьо Нансе, елате!
Треперещият глас на кралицата-майка премина през салона и достигна до преддверието, където вече чакаше, както казахме, капитанът от гвардията.
Господин дьо Нансе дотича.
— Тук съм — каза той, — какво желае ваше величество?
— В преддверието ли бяхте?
— Да, ваше величество.
— Видяхте ли да излиза един младеж, почти дете?
— Току-що мина.
— Той не може да се е отдалечил много, нали?
— Стигнал е най-много до средата на стълбата.
— Извикайте го.
— Как се нарича той?
— Ортон. Ако откаже да се върне, доведете го насила. Само не го плашете много, ако не се противи. Трябва да му говоря веднага.
Капитанът от гвардията се спусна да изпълни заповедта.
Както бе предвидил той, Ортон едва бе стигнал до средата на стълбата, защото слизаше бавно, надявайки, се да види в някой коридор или наварския крал, или баронеса дьо Сов.
Като чу, че го викат, той потрепери.
Първата му мисъл беше да избяга. Но после със задълбоченост не за неговата възраст размисли и разбра, че ако побегне, ще провали всичко. Затова се спря.
— Кой ме вика?
— Аз. Дьо Нансе — отговори капитанът от гвардията и се спусна по стълбите.
— Но аз бързам — каза Ортон.
— Вика ви нейно величество кралицата-майка — каза господин дьо Нансе, като се приближи до него.
Юношата изтри изпотеното си чело и се заизкачва по стълбата. Капитанът го последва.
Първият план на Катерина беше да задържи младия човек, да заповяда да го претърсят и да му вземат бележката, защото беше сигурна, че е у него. Смяташе да го обвини в кражба и вече беше откопчала една диамантена брошка. Но после размисли, че това средство е опасно, то ще събуди подозренията на момчето, което ще предупреди господаря си, а засега той се пазеше, защото беше нащрек и се страхуваше да не го уличат в нещо.
Без съмнение тя можеше да накара да хвърлят младия човек в затвора. Но слухът за арестуването му, колкото и тайно да се извършеше то, щеше да се разпространи из Лувъра и стигнал до Анри, щеше да го накара да внимава.
Но Катерина трябваше да вземе тази бележка, защото писмо от дьо Муи до наварския крал, и то писмо, поверено така грижливо, вероятно съдържаше ключа на целия заговор.
Затова тя върна брошката на мястото й и каза:
— Не, похват на sbirro23. Не струва. Но само за едно писмо, което може би всъщност не си заслужава труда… — продължи тя, смръщила вежди, говорейки си толкова тихо, че едва се чуваше сама — бога ми, не е моя грешка, а негова. Защо този малък негодник не остави бележката там, където трябваше? На мене тя ми е необходима.
В този момент в стаята влезе Ортон.
Несъмнено лицето на Катерина имаше много страшно изражение, защото младият човек се спря пребледнял на прага. Той беше още твърде млад, за да бъде съвършен господар на нервите си.