Лицето на Сади беше смъртнобледо, а очите му — диво ококорени. Той мъчително преглътна и после кимна.
— Ще те оставя с твоята кралица — продължи вълшебницата. — Предпочитам да си ида с мир, но знай, че каквото и да се случи, аз и момчето трябва да излезем оттук.
— Ще изпратя вестоносци пред вас — бързо се съгласи Сади. — Така никой няма да се опитва да ви пречи.
— Мъдро решение — сухо подхвърли Барак.
— Да живее кралицата-змия на Нийса! — произнесе с треперещ глас един от облечените с пурпурни мантии евнуси и падна на колене пред платформата.
— Да я възхвалим — отговориха останалите и подчинявайки се на приетия ритуал, паднаха на колене като един. — Нейната слава и величие се разкриха пред нас.
— Да й се помолим.
Гарион погледна веднъж през рамо и последва леля Поул към разрушената врата. Салмисра легна на трона си. Омотаното й на спирала туловище блестеше с пъстрите си шарки, украсената й с люспеста качулка глава беше обърната към огледалото. Змийското й лице беше лишено от всякакъв израз и беше невъзможно човек да се досети за какво мисли тя.
ГЛАВА 30
Коридорите и сводестите зали на палата бяха празни. Стиснал меча си, Барак мрачно крачеше сред ужасните кървави останки, очертали пътя му при влизането му в двореца. Лицето на огромния мъж беше бледо и той отвръщаше очи от жестоко осакатените трупове.
Излязоха навън. Улиците на Стис Тор бяха по-тъмни, отколкото и в най-тъмна нощ. И бяха изпълнени с тълпи, които виеха от ужас.
Барак, стиснал в лявата си ръка факла, грабната пътьом от стената в палата, вдигна огромния меч в десницата си и ги поведе напред. Макар и обхванати от паника, нийсанците им правеха път.
— Какво е това, Поулгара? — изръмжа Барак през рамо и размаха факлата, сякаш искаше да прогони тъмнината. — Да не би да е някакво вълшебство?
— Не — отговори тя. — Не е никакво вълшебство.
Малки сиви късчета прелитаха в светлината на факлата.
— Да не е сняг? — недоверчиво възкликна Барак.
— Не — отвърна леля Поул. — Това е пепел.
— Но какво гори?
— Една планина — обясни вълшебницата. — Хайде да се върнем на кораба колкото е възможно по-бързо. Тази тълпа е по-опасна от саждите. — Тя зави раменете на Гарион с леката си наметка, после посочи една улица, където се мяркаха няколко факли. — Оттук.
Пепелта започна да пада по-бързо. Приличаше на мръсно сиво брашно, което валеше сред подгизналия от влага въздух; от нея се носеше ужасна воня на сяра.
Когато стигнаха до кейовете, непрогледният мрак започна да се разсейва. Пепелта продължаваше да засипва улиците, слягаше се в пукнатините на калдъръма и се трупаше на малки преспи край ъглите на сградите.
На кейовете цареше истински хаос. Тълпи нийсанци с вой и крясъци се опитваха да се качат на корабите, за да избягат от задушаващата пепел, носеща се в пълна тишина във влажния въздух. Полудели от ужас, някои хора дори скачаха в смъртоносната река.
— Няма да можем да преминем през тази тълпа, Поулгара — каза Барак. — Почакайте малко. — той прибра меча си в ножницата, подскочи и се хвана за ръба на един нисък покрив. Покатери се горе и се изправи над тях. Очертанията на фигурата му бяха съвсем смътни. — Хей, Грелдик! — изрева исполинът с могъщия си глас, който надвика дори шума на тълпата.
— Барак! — отговори гласът на Грелдик. — Къде си?
— В началото на кея — изкрещя Барак. — Не можем да минем през тълпата.
— Останете там — отговори му с вик Грелдик. — Ще дойдем да ви вземем.
След няколко секунди се разнесе тропот от тежки стъпки. От време на време се чуваше шум от удари. Викове на болка се смесваха с крясъците на ужасената тълпа. После Грелдик, Мандорален и половин дузина плещести моряци, въоръжени с тояги, изплуваха от вихрушката на пепелта, — пътят беше разчистен.
— Загубихте ли се? — кресна Грелдик на Барак.
Барак скочи от покрива и отвърна:
— Трябваше да спрем малко при двореца.
— Вече се тревожехме за сигурността ви, милейди — обърна се Мандорален към леля Поул и изблъска някакъв фъфлещ нийсанец встрани. — Дурник се върна преди няколко часа.
— Забавихме се по пътя — отговори тя. — Капитане, можеш ли да ни заведеш на борда на своя кораб?
Грелдик се ухили.
— Да вървим тогава — подкани ги тя. — Няма да е лошо, щом се качим на кораба, веднага да вдигнем котва и да се отдалечим от града. Тази пепел след известно време ще престане да пада, ала дотогава хората ще продължават да се държат истерично. Все още ли няма новини от Силк и баща ми?
— Никакви, милейди — отговори Грелдик.