„Ти не можеш ли да го убедиш?“ — заговори гласът й със странното присъствие в главата му.
„Не и в този момент, Поулгара — отговори сухият глас. — Той е прекалено зает да се занимава със самосъжалението, което го е обзело.“
„Гарион трябва да се научи да контролира силата, която притежава“ — заяви вълшебницата.
„Аз ще го пазя да не прави пакости — обеща гласът. — Не мисля, че бихме могли да сторим нещо, преди да се върне Белгарат. Младежът преминава през душевна криза и наистина не бива да се намесваме, преди самият той да е взел решение как ще излезе от нея.“
„Не искам да го гледам как страда.“
„Ти си прекалено мекосърдечна, Поулгара. Той е здраво момче и мъничко страдание няма да му навреди.“
— Вие двамата ще престанете ли да се отнасяте с мене така, като че ли въобще ме няма? — гневно попита Гарион на глас.
— Госпожо Поул — извика Дурник. — Елате веднага! Барак иска да се самоубие.
— Какво? — изрече удивено тя.
— Ами заради някакво проклятие — обясни Дурник. — Иска да се прободе с меча си.
— Идиот такъв! Къде е?
— В задната част на кораба, на кърмата — отговори Дурник. — Извадил е меча си и не позволява на никого да припари до него.
Вълшебницата изтича към кърмата, следвана по петите от Гарион и Дурник.
— Всички сме преживявали лудостта на битката, милорд — говореше Мандорален, като се опитваше да успокои огромния черек. — Това не е нещо, с което човек може да се гордее, но пък не трябва да го приема като причина за такова черно отчаяние.
Барак не отговори. Беше се изправил на ръба на кърмата.
Очите му бяха безизразни от ужас, огромният му меч не допускаше никой да се приближи.
Леля Поул обаче премина през тълпата моряци и отиде право при него.
— Не се опитвай да ме спреш, Поулгара — предупреди я той.
В отговор тя съвсем спокойно протегна ръка и докосна с пръст върха на меча му.
— Малко е тъп — замислено изрече тя. — Защо не помолим Дурник да го наточи? Така оръжието ще те промуши по-лесно, когато паднеш с цялата си тежест върху него.
Барак като че ли се сепна.
— Направи ли всичките необходими приготовления? — продължи Поулгара.
— Какви приготовления?
— Ами за това как да постъпим след това с тялото ти — отговори тя. — Наистина, Барак, мислех си, че си по-добре възпитан. Свестните хора не натоварват приятелите си с такива грижи. — Леля Поул поразмисли за миг. — Струва ми се, че изгарянето на трупа е наистина нещо обичайно, но в Нийса всичко е подгизнало от влага. Сигурно ще тлееш повече от седмица. Мисля си, че всички единодушно ще решим да те хвърлим в реката. Пиявиците и речните раци ще те оглозгат до кости за един ден.
Изражението на Барак стана обидено.
— Искаш ли да занесем меча и щита ти на сина ти? — попита леля Поул.
— Аз нямам син — навъсено отвърна той. Очевидно не беше подготвен за такава брутална практичност.
— О, не ти ли казах? Каква съм забравана.
— За какво говориш?
— Е, няма значение — подхвърли тя. — Сега вече това не е важно. Какво предпочиташ — да се стовариш с цялата си тежест върху меча, или да го забиеш в гърдите си до дръжката? И двата начина ще дадат добри резултати.
Моряците я гледаха с ококорени очи.
— Какво имаше предвид, когато заговори за мой син? — попита Барак и отпусна меча.
— Е, новината само ще те разколебае — отговори вълшебницата. — Сигурно няма да се самоубиеш както трябва, ако ти разкажа всичко. Бихме предпочели да не лежиш на палубата и да стенеш седмици наред. Такова нещо е страшно потискащо, нали разбираш.
— Искам да зная за какво става дума!
— Добре тогава — изрече тя с тежка въздишка. — Жена ти Мерел е бременна — в резултат на някои любезности, които сте си разменили, докато бяхме във Вал Алорн, струва ми се. Сега изглежда като луна на пълнолуние, а твоето яко отроче прави живота й непоносим с ритането си.
— Значи син? — викна Барак и очите му широко се разтвориха.
— Да не си оглушал, Барак? — сгълча го леля Поул. — Какво само повтаряш като папагал?
— Син? — повтори исполинът и мечът се изплъзна от пръстите му.
— Ето на — изтърва оръжието! — укори го тя. — Веднага го взимай и да приключваме с цялата работа. Твърде егоистично от твоя страна е да се самоубиваш цял ден и да ни губиш времето.
— Няма да се самоубивам — възмутено я прекъсна исполинът.
— Така ли?
— Разбира се, че няма — избоботи той и от устата му се разхвърчаха слюнки. — После забеляза леката усмивка, потрепваща в ъгълчетата на устните й, и засрамено наведе глава.