— Публикувал ли си нещо свое досега, Ричард? — попита тя, взирайки се в прашния заден двор.
— Не, госпожо, моите творби не са за публикуване.
— О, да, разбира се.
„Изпитва ме — помисли си Ричард. — Днес не е в добро настроение.“
— Вашата история силно ме развълнува. Емануел Голдсмит също ми допада. С него се познаваме още от времето, когато бяхме млади и той все още пишеше пиеси. И вие ли го познавате оттогава?
— Не, госпожо. Срещнах го за първи път преди тринадесет години.
— Беше ли убедена следователката, че именно Голдсмит е търсеният от тях убиец?
— Съдейки по начина й на държане, трябва да призная, че изглеждаше доста сигурна.
— Твърде интересно! Нашият Емануел убиец? — изрече тя, въздъхна многозначително и отпусна ръце върху облегалките на плетения стол. — Винаги съм си мислела, че подобно нещо е възможно, но никога не ми е хрумвало да го изрека на глас. Виждаше ми се прекалено налудничаво. Вие бяхте негов последовател, нали? Винаги сте се възхищавали на работата му.
— Бях просто негов почитател.
— Това означава, че сигурно сте ужасно натъжен?
— По-скоро изненадан.
— Да разбирам ли, че не сте ни най-малко натъжен?
— Ако наистина го е направил той, никога няма да му простя. Това би било равносилно на предателство към каузата на всички онези, които все още не са преминали терапия. Той беше един от най-личните ни представители и подобно разкритие би хвърлило сянка върху всичко по-значително, което някога сме постигали.
— Нима положението е толкова тежко?
Ричард отговори с толкова убедително поклащане на главата, сякаш вече усещаше последиците от стореното.
— Казвате, че жената от полицията била черна, но без негроидни черти?
— Да, дори с известни ориенталски белези.
— Черен вариант на Темида, казвате? Много бих искала някой ден да се запозная с нея. Предполагам, че е елегантна и спокойна.
— Да, предположението ви е съвсем точно.
— Но не е преминала терапия?
— Според мен не. Изглеждаше така, сякаш живее в Гребените.
— Спомням си времето, когато служителите в полицията бяха зле платени и се числяха към по-нисшите класи.
— Аз също си спомням онова време, госпожо — отвърна Ричард.
— Сигурно много обичат да идват в Сенките.
— Мадам, Емануел живееше в Гребените.
Тя кимна в знак, че е разбрала грешката си и продължи:
— Не бих се притеснявала толкова, ако го заловят и осъдят. Той никога не стана един от нас. Не беше преминал терапия, беше естествен. Ние не сме естествени, а просто все още непреминали терапия. Емануел никога не е изпитвал нужда да застане сред нас в протеста ни. Той ще опозори една доста по-висша категория.
Мадам Дьо Рош го пусна да си върви. Още щом излезе навън, Ричард усети колко бързо се беше развалило настроението му.
„Колкото повече време стоя сам, толкова по-ясно осъзнавам, че не струвам нищо, когато край мене няма никой. Сам съм, следователно компанията ми е лоша“ — мислеше си Ричард, докато вървеше надолу по тротоара.
Пет минути след като изпрати сигнал, иззад евкалиптите се появи минибус, подобен на онзи, с който беше дошъл.
— Посока? — попита машината с приятен глас.
Ричард му даде адрес в Глендейл, близо до Сенките на Гребен Изток Три. Там се намирише литературният клуб, където човек можеше да опита домашно пиво, но преди всичко не се чувстваше сам. Би могъл и отново да разкаже историята с подобаващо силен ефект, стига само да пробута номера с „черната Темида“
— Ще ви отнеме един час — каза машината.
— Толкова много!
— Да, защото трябва да спирам на много места. Моля, качете се.
Ричард се настани и закопча колана си.
Мойсей слезе с пламтящи коси. Устните му бяха почернели от божествените сажди, натрупани там от листата на пламтящия храст, който беше изял. Човечността го бе напуснала и той се бе превърнал в парче стомана; при допир би зазвънял. Мислеше за бъдещето си като водач на хората, седейки в мрака до скъпата си съпруга Зипора и проклинаше нещастията си. Хората не знаеха нито какво искат, нито какво им е нужно, за да го постигнат. Правеха първото нещо, което им дойдеше на ум. Започваха да мразят за най-малкото нещо и обичаха само от страх някой да не се възползва от тях. Впускаха се в насилие, преди ангелът да успее да трепне, гордееха се с убийствата и разрушенията, които смятаха за благородни. А жените? Стоманата не заслужаваше повече.
— Господи, дай ми славна задача далеч от тази тълпа.
И тогава Господ слезе разгневен при него, шатрата му потрепери. Зипора, дъщерята на Джетро извика: