Мери чу нисък, плътен шум.
— Те идват — каза тя.
— Не искам помощ, но не мога да се справя сам с това — рече Ефраим. — Поставиха стоножки в мозъка ми. Те пълзяха и се взираха в мислите ми и ме хапеха, когато мислех нещо, което не им харесваше. Това беше като да наливат в ушите ми горящ бензин. Чувствах как мозъкът ми ври.
Мери пипна бузите си. Те също бяха мокри.
— Ти не си заслужавал нищо от това — въздъхна тя. — Моля те!
— Ако живея, това може и да не ти навреди много, няма да си се провалила чак толкова — гласът на Ефраим едва се чуваше. — Но това ще нарани мен.
— Не се предавай — каза Мери. — Моля те, не се предавай! Ти просто си спомняш. Това може да се поправи. Терапията може да помогне.
— Тогава няма да съм аз — намръщи се Ефраим.
— Искаш ли да си същият човек и да носиш тази болка?
— Искам да съм мъртъв.
— Няма да е честно. Трябва да си отидеш вкъщи и… да се защитаваш. Трябва да научиш защо брат ти е направил това.
— Той винаги ме е защитавал — промърмори Ефраим.
— Трябва да се увериш, че има справедливост — настоя Мери. Чувстваше как цялата й философия се разпада при този пример за некомпетентността на човешките закони, ужасната сила на погрешно приложения закон.
— Не дължа нищо на никого — отсече Ефраим.
— Дължиш това на себе си — Мери се надяваше, че той няма да усети собствената й липса на убеденост. — Моля те!
Ефраим беше неподвижен като камък. За един дълъг миг, докато звукът от летателния апарат ставаше все по-силен, той стоеше в началото на пътеката, под двойния олтар и озарения от слънцето прозорец. След това отпусна ръката с пистолета. Лицето му се успокои и главата му се килна на една страна.
— Трябва да го попитам — каза той. — Трябва да го питам защо ми стори това.
Мери бавно се приближи до него и се опита да вземе оръжието от ръцете му. Изведнъж той се дръпна назад, очите му гледаха трескаво.
— Ще ти го дам, но трябва да обещаеш… ако ти го поискам, ако не мога да издържа, да ми позволиш да направя това?
Мери дръпна назад ръцете си.
— Моля те!
— Обещай ми! Ако знам, че има начин да се спася, може и да понеса останалото. Но ако трябва да помня завинаги…
— Добре — изрече един друг глас вътре в нея. — Обещавам.
Мери потрепери като чуваше тези думи и виждаше личността вътре в себе си, която ги произнасяше: висока и с цвета на нощта. Нейната най-висша и най-добра личност. Младата ориенталска жена остана, но като майка, станала дъщеря на собственото й дете, приела я и подчинила се на новата.
Ефраим сведе очи и й подаде пистолета.
— Сложи го там, където няма да го виждам, но ще знам къде е.
Мери си пое дълбоко дъх и върна пистолета обратно в джоба си.
— Те тук ли са? — попита той немощно.
— Идват — отвърна тя и го прегърна. — Остани вътре за минута.
Излизайки през главните врати тя примигна срещу слънчевата светлина. Сулавиер и Чарлс гледаха на северозапад, сложили ръце над очите си, за да не им пречи слънцето. Сулавиер се обърна и й помаха.
— Мисля, че е един от вашите — извика той.
Тъмносиво „Водно конче“ премина над къщите на Териер Ноар. Широките му крила го балансираха да лети в права линия, опулените му очи бяха като навес най-отпред, скоростта бързо и прецизно намаляваше. Мери помаха. То направи бърз кръг около черквата, като се търкаляше почти на една страна като птичка. Топъл въздух лъхна лицето и косата й, слабото непрестанно думкане на перките звучеше успокоително в ушите й. Под долната двойка криле имаше звезда, която се открояваше с по-светло сиво и с черен контур. „Водното конче“ се приземи на моравата пред черквата, между Мери и Сулавиер. Широките перки забавиха ход и се вдигнаха нагоре като мечове за приветствие. Жената пилот ловко изскочи от един страничен люк и изтича през тревата.
— Мери Чой? — попита тя, останала без дъх, като махаше каската си.
— Да.
— Имаме три минути преди да ни обкръжат хиспаниолските врабчета. Идвате ли?
Пилотът нервно подскачаше от крак на крак и продължаваше да гледа небето. Нейният помощник-пилот заобиколи летателния апарат и насочи оръжие срещу Сулавиер и Чарлс.
— Федералната Обществена Защита и Брегова Охрана на Съединените Щати изпращат техните поздрави и покана — каза пилотът. Тя се усмихна. Все още потреперваше, предпазлива и внимателна.
— Казаха ми, че сте трансформирана. Така ли е?
Мери не обърна внимание на коментара.
— Двама сме.
— Както беше по план. Той може ли да се движи?
— Мисля, че да.
— Не е някой от тях, нали? — пилотът посочи с очи към Сулавиер и Чарлс.
— Той е в черквата — кимна Мери.