— Доведете го.
Мери и помощник-пилотът изведоха от черквата Ефраим Йабара.
Сулавиер си стоеше тихо отстрани на пътеката с вдигнати ръце и гледаше сериозно към пилота.
— Значи вие сте от Чичовците? — обърна се пилотът към Сулавиер.
— Да — отговори той.
— Нещата тук не отиват на добре, какво ще кажете?
Сулавиер не каза нищо. Щом Йабара се качи на борда на „Водно конче“, Мери изтича към Сулавиер.
— Ако това е избор между изгнание или наказание, може би трябва да дойдете с нас — каза тя.
— Не, благодаря — поклати глава той.
— Да вървим — подкани я пилотът, качвайки се през страничния люк.
Чарлс стоеше зад Сулавиер, очарован от спектакъла.
— Разбира се — въздъхна Мери, — вие имате семейство тук.
— Да, тук аз знам кой съм — кимна Сулавиер.
— Благодаря ви — Мери стисна протегнатата му ръка, после се приближи до него и силно го прегърна. — Благодарността не е достатъчна, Хенри.
Сулавиер се усмихна сдържано.
— Кралица на Ангелите — каза той. — Моята съвест.
Тя го пусна.
— Вие трябва да управлявате тук, не Ярдли.
— О, за Бога, не — възрази Сулавиер, отдръпвайки се назад като ужилен. — Щях да стана като всички тях. Не е лесно да управляваш хиспаниолците. Ние подлудяваме водачите си.
— На бо-о-о-рда! — изкрещя пилотът.
Мери се затича към люка. Перките вече бяха започнали да се въртят. „Водно конче“ бързо се издигна. Мери гледаше през прозореца, докато предпазния колан на седалката й се закопча през корема. Сулавиер и Чарлс стояха на бялата чакълена пътека, водеща към черквата на Джон Д’Аркевил — две фигури играчки до стилно подредените огромни кости. Мери погледна към Ефраим, лицето му беше безизразно. Изглежда отново беше заспал.
— Няма врабчета — подвикна весело пилотът от предната лява седалка. — След деветдесет минути сме в Маями.
Долината на Териер Ноар, широки зелени и кафяви хълмове и планини, водохранилище, северният бряг, и най-накрая самият остров, останаха зад тях и повече не се виждаха.
70
— Прилича на хотел — каза Карол, когато лимузината влезе в имението на Албигони. Тя се протегна и хвана ръката на Мартин.
— Подредили ли сме фактите?
— Не — отговори Мартин. — Албигони не може нищо да очаква, докато не научим повече за Голдсмит.
— В леговището на лъва, невъоръжени — промърмори Карол.
Мартин кимна мрачно и излезе през отворената врата на колата. Изсъхналите дървета го потиснаха. Той забърза с Карол през широкия коридор към кабинета на Албигони. Водеше ги висок трансформиран мъж, който не беше виждал преди. Той отвори вратата на кабинета и се отдръпна. Госпожа Албигони — Улрика, спомни си Мартин — стоеше до прозореца, облечена в черно. Колко малко време беше минало от убийствата! Тя обърна измъченото си лице към Мартин и Карол, кимна учтиво, без да каже нищо и отново се обърна към прозореца. Томас Албигони стоеше до бюрото си.
— Мисля, че не сте се срещали със съпругата ми — каза дрезгаво той. Цветът на кожата му не се беше подобрил; Мартин се почуди дали не му трябва медицинска помощ. Смачканият костюм вероятно му бе послужил за пижама предишната нощ. Госпожа Албигони не отговори на любезностите. Господин Албигони седна зад бюрото си.
— Открих някои допълнителни данни за Голдсмит — каза той. — Но може би нищо наистина полезно. На четиринадесет години е бил осиновен от една еврейска двойка в Ню Йорк. Приел тяхното име и религия. Доста пари трябваше да дам, за да го науча. Няма никакъв архив — поне аз не можах да се добера — относно това дали има брат. Но е възможно да има. Истинските му родители са мъртви. И двамата са умрели от насилствена смърт.
— Мислех, че можете да откриете всичко — промърмори Мартин.
Албигони вдигна уморено рамене.
— Не и когато Ню Йорк е похабил всички важни архиви. Досието на Голдсмит се е загубило при повреда в програмите на архива през 2023. Той е един от седемте хиляди осиротели американци без история.
Мартин и Карол продължиха да стоят.
— Голдсмит все още ли отказва да отговори на въпросите ни? — попита Мартин.
— Емануел вече не е под моя опека — каза Албигони.
Мартин трепна с очи, беше толкова поразен, че няколко минути не можеше и дума да продума.
— Къде е той?
— Където заслужава да бъде — отвърна Албигони, гласът му беше напълно безразличен.
— Вие сте го предали на полицията — намръщи се Мартин.
Албигони поклати глава.
— Ако, както вие казахте, Емануел Голдсмит вече не съществува…
— Пълни глупости — прекъсна го госпожа Албигони, все още гледаща през прозореца.
— … тогава няма значение къде е той или какво му се случва, нали?