— Ами ако не почувстваме нищо необичайно за месец, за година?
— Латентност — въздъхна той. — Нас трябва да ни изследват.
— Готова съм да бъда обект в ИПИ — каза Карол. — Мисля, че това е важно и ние не трябва да го забравяме, само защото сме направили ужасна грешка.
Мартин стана.
— Може би, не. Но в момента не искам да правя нови грешки.
Карол вдигна чантата. Мартин отвори входната врата.
— Новогодишна сутрин — въздъхна отново той, докато чакаха автобуса.
Когато слязоха в Ла Хола, валеше ситен дъжд.
! Джил (Лична Тетрадка) > Аз може да съм много по-осъзната, с много повече потенциални разновидности на самоосъзнаването, отколкото което и да е човешко същество. Аз мога да се разделя на седемнадесет различни субекта, ограничавайки всеки от тях с капацитета на човешкото създание и да ги наблюдавам… всичките им действия. Моите спомени не избледняват, нито метапаметта ми. Аз мога да се разделя на нееднакви интелекти, по-големите ще са три пъти по-силни по капацитет от по-малките. По този начин мога напълно да разбирам по-малкото аз и това по-малко аз пак ще бъде по-сложно от което и да било човешко същество. Защо тогава се чувствам неспокойна относно бъдещите ми отношения с тях?
Ричард Фетъл целуна мадам дьо Рош и се премести от пътя й, докато тя се изкачваше по стълбите.
— Трябва да дойдеш с мен, Ричард — настоя тя, хвърляйки през рамо поглед към партито долу, което беше в разгара си. — Казах, че отивам да си легна, но просто се изморих от тях. Ела да поговорим!
Ричард я последва в стаята й с бледорозови стени и падащи драперии. Седна, докато тя обличаше нощницата и робата си зад един китайски параван. Тя му се усмихна, докато дръпваше пейката пред голямото си кръгло огледало и седна да вдигне косата си.
— Надин ми изглежда в лошо настроение напоследък — каза тя.
Ричард мрачно се съгласи.
— Сякаш сте на двата края на люлееща се люлка — продължи мадам дьо Рош.
— Не знам. Може би.
— Ти изглеждаш доста по-весел.
— Прочистен — поправи я Ричард. — Отново се чувствам човек.
— Разбра ли за бедния Емануел… Открили са го.
Ричард кимна.
— И това не те тревожи? — попита тя.
Ричард вдигна ръце нагоре.
— Освободих се от него. Все още си го спомням с добро… Но той наистина вече не е важен за мен.
— Откакто уби онези бедни деца?
Ричард се чувстваше неудобно да говори за възстановеното си равновесие. Чудеше се накъде мадам дьо Рош възнамерява да насочи разговора. „Може отново да съм уравновесен, но няма нужда да го повтарям през цялото време.“
— Надин ми каза, че си приложил собствена терапия. Чудя се… Ние позволяваме ли си това?
Усмихна се, за да покаже, че се шегува, но не беше напълно искрена.
— Много те харесвах мрачен, Ричард. Пишеш ли сега?
— Не.
— Ами чудесния материал, който написа за Емануел?
— Няма го — отвърна Ричард. — Отиде си като стара кожа.
— Може да съм ужасно наивна, но винаги съм смятала, че имаш повече талант от всички драскачи долу.
— Благодаря — той се съмняваше в искреността на комплимента.
— Във всеки случай, радвам се, че дойде тази вечер. Надин я няма, бедното момиче. Тя много тежко преживява състоянието ти. Чудя се защо?
— Тя има нужда да прислужва на някого — отвърна Ричард.
Мадам дьо Рош размаха с ръка четката за коса в знак на съгласие.
— Точно така е. Тя е много привързана към теб, Ричард. Можеш ли да й се отблагодариш по някакъв начин?
Ричард се опита да каже нещо, но не се сети за подходящите думи.
— Имам предвид, че след като можеш сам да се излекуваш, сигурно би могъл да излекуваш и нея… Аз харесвам и двама ви. Иска ми се да ви видя заедно. Мразя да гледам моите хора нещастни, поради каквато и да била причина.
Ричард се почувства като гмуркащ се плувец, но водата му се стори много по-неприятна, отколкото си представяше. Той наистина изпитваше нещо към Надин. Беше я отбягвал през последния ден и половина — ако толкова кратка раздяла можеше да се нарече отбягване — за да позволи на собствените си мисли да се прояснят.
— Не знам — каза той. — Ще говоря с нея.
— Това е добре. Тя ще се държи като истинска кучка през следващите няколко дни… с тези нейни настроения. Но ти си стабилен, спокоен, нормален мъж. Ще можеш да се справиш с това, нали? Новогодишният ти подарък за мен.
Той се съгласи с бавно кимване. „Не е толкова ужасно.“
Мадам дьо Рош можеше да го убеди да направи почти всичко.
— Какво мислиш за хилядолетието, Ричард? — попита мадам дьо Рош, докато го изпращаше на вратата. — Няма бляскави открития, нали? Пълно разочарование, мисля.