— Добре. — Гласът на Кент нахлу в мислите й. — Още веднъж, и то поред.
Ел Гърк се изправи, доколкото това беше възможно при човек с ръст метър и половина.
— Ние сме…
— Едно по едно — прекъсна го Кент, усмихнато, но с много рязък тон. — Ще имаш възможност да говориш.
За секунда той изгледа джуджето, поклати глава, после важно се завъртя на мястото си и погледна жената, която се беше свила на леглото, притиснала бебето в скута си.
— Да започнем от теб — каза той. — Коя си ти и какво търсиш тук?
— Лидия — отвърна жената. — Името ми е… Лидия.
Гласът й беше много тих. Наистина, докато отговаряше, тя гледаше в посоката, където се намираше Кент, но не право към него. И все още изглеждаше почти обезумяла от страх, объркано си помисли Черити. Но защо? Трябваше най-после да разбере, че е в безопасност.
— Това твоето дете ли е? — попита Кент.
Лидия кимна.
— Моят син, да. Имах още две деца, но те… те… — Тя се запъна. В гласа й се появи пронизителна нотка. Кент, изглежда, също беше забелязал признаците на започваща истерия и припряно я прекъсна и направи успокоителен жест.
— Мравките — каза той. — Какво искаха от теб? Защо бяха по петите ти?
— Те ме преследваха — отвърна Лидия. — Те… те искаха да ми отнемат детето. Те взеха всичките ми деца, първо двете момичета, а после… после сина ми. Но те нямат право. — Гласът й отново стана писклив. Тя се изправи, сви колене към тялото си и притисна бебето към гърдите си. — Те нямат право да ми отнемат и него. Никой няма право на това! Няма да допусна някой да го докосне.
— Никой не иска да го прави — успокоително каза Кент. Ти си го откраднала, така ли?
Черити изненадано вдигна поглед. Откраднала? Какво искаше да каже той?
Лидия издържа секунда-две на погледа на Кент, после сведе глава, притисна детето още по-силно към себе си и кимна почти незабележимо.
— Да — призна тя. — Те го взеха. Преди два дни го взеха заедно с всички останали. Аз… аз си го взех обратно, но те ме забелязаха и ме преследваха и аз… аз избягах… — Тя неочаквано вдигна поглед, В очите й се четеше упорство. — Винаги съм им била вярна! — каза тя. — Моята сестра е жрица на Шаит, а… а аз през целия си живот също съм им служила вярно. Никога не съм нарушавала правилата и винаги…
Приливът на упорство отмина така бързо, както и бе дошъл и Черити можа да види как Лидия направо рухна. Изведнъж очите й се наляха със сълзи.
— Отнеха ми две деца, но това… — Тя се запъна и заплака тихо и болезнено.
За момент Кент погледна смаяно Лидия, после понечи да стане, но Черити бързо поклати глава, надигна се от мястото си и отиде до Лидия. Кент й се отблагодари за помощта с мълчалив поглед, докато Черити сядаше до нея и грижовно слагаше ръка на рамото й. В първия момент Лидия се стегна от докосването й, после, когато разбра кой седи до нея, изведнъж се наведе и скри лице в обятията й.
Внезапно Черити се почувства много безпомощна. Нямаше представа как би могла да утеши една отчаяна майка, но за Лидия, изглежда, беше достатъчно, че тя е до нея; може би просто защото беше жена и защото това й даваше увереността, че не е съвсем сама.
Тя плахо протегна ръка и докосна късо подстриганата коса на Лидия, а с другата понечи да погали бебето в скута й.
Не го направи, когато погледна лицето на пеленачето. И разбра защо детето беше толкова спокойно.
Кожата му беше бяла и студена, а чертите му — толкова отпуснати и благи, сякаш спеше. Очите му бяха широко отворени. Но бяха изцъклени, а пясъкът беше образувал едва забележим матов филм върху зениците му.
Известно време Черити гледа детето със смесица от ужас и мъка, преди да осъзнае, че Лидия бе спряла да плаче и я наблюдава. Очите й бяха широко отворени и почти толкова неподвижни, колкото и тези на детето й.
Черити се опита да каже нещо, но не можа. Гърлото й сякаш беше пресъхнало. С усилие, сякаш това движение костваше всичките й сили, Лидия се освободи от прегръдката й, отблъсна я леко от себе си, хвана ръката й, така че тя затвори очите на бебето.
— Толкова съжалявам — промълви Черити.
Лидия тъжно се усмихна.
— Те не успяха да го вземат, нали? — каза тя. — Не можаха да ми го отнемат.