— Кажи на робите при каретата, че сме готови, Кай — нареди той.
Кай забърза към изхода. Денил поведе Лоркин към входната врата. Когато излязоха навън, ярката слънчева светлина го заслепи и той вдигна ръка, за да засенчи очите си. Небето беше синьо и безоблачно и във въздуха се усещаше топлина и сухота, които в Киралия той щеше да оприличи с началото на лятото. А тук бе ранна пролет. Както обикновено, робите се хвърлиха по очи на земята. Денил им нареди да се изправят и двамата с Лоркин се качиха в очакващата ги карета.
Пътуваха в мълчание. Денил обмисляше онова, което Оусън му бе наредил да каже или да избегне. Искаше му се да знае повече за планираното от Лоркин и Гилдията. Чувстваше се неспокойно, като не знаеше цялата истина. Скоро каретата сви по широкия път, който водеше към двореца, и спря пред сградата. Робите скочиха на земята и отвориха вратата.
Денил излезе навън и изчака Лоркин да слезе.
— Красиво е — каза младежът, поглеждайки възхитено към сградата. „Разбира се, той не е виждал двореца досега“, помисли си Денил. Поглеждайки към извитите бели стени и блестящия златен купол, той си спомни колко бе впечатлен при първото си посещение тук. Но сега бе твърде притеснен от предстоящия разговор, за да изпита възхищение.
Той се обърна към входа и поведе Лоркин навътре. Двамата тръгнаха по широкия коридор, минаха покрай стражата и се озоваха в огромната, изпълнена с колони зала, която служеше за главна господарска стая на краля. Сърцето на Денил заби ускорено, щом видя колко много хора са се събрали. Вместо групичките от по двама-трима души, които бе виждал при предишните си посещения, сега се бе струпала малка тълпа. Съдейки по богато украсените им къси жакети и уверени пози, повечето от тях бяха ашаки. Той бързо ги преброи. Някъде около петдесет.
От присъствието на толкова много черни магьосници по гърба го полазиха тръпки. Той се съсредоточи върху запазването на неутрално изражение на лицето и закрачи с достойнство, с надеждата, че успява добре да прикрие страха си.
Крал Амакира седеше на трона си. Макар и стар, той изглеждаше също толкова напрегнат и нащрек както и най-младият сачаканец в залата. Кралят не свали поглед от Лоркин, докато Денил не спря и не се отпусна на едно коляно. Лоркин направи същото.
— Станете, посланик Денил — каза кралят.
Денил се изправи и устоя на порива да погледне към Лоркин, който бе задължен да остане на колене, докато не му бъде разрешено да се изправи. Очите на краля отново се отместиха към младия магьосник. Погледът му бе напрегнат.
— Станете, лорд Лоркин.
Лоркин се изправи, погледна към краля и учтиво сведе очи.
— Добре дошъл отново — рече кралят.
— Благодаря, ваше величество.
— Отпочинахте ли си след пътуването до Арвис?
— Да, ваше величество.
— Радвам се да го чуя. — Кралят погледна към Денил и в очите му проблесна студено веселие. — Посланик, искам Лоркин да ми разкаже защо се е наложило да напусне Арвис, да живее с Изменниците и след това да се върне.
Денил кимна.
— Очаквах, че ще го пожелаете, ваше величество — отвърна той, успявайки да се усмихне. После се обърна към Лоркин. — Разкажете му онова, което разказахте и на мен, лорд Лоркин.
Младият магьосник го погледна изненадано, дори укорително, преди да се обърне отново към краля. Денил подтисна усмивката си.
„Ако им разкаже онова, което разказа на мен, едва ли ще им разкрие кой знае колко“.
— В нощта, когато напуснах Дома на Гилдията — започна Лоркин, — една робиня се промъкна в леглото ми и се опита да ме убие. Бях спасен от друга робиня, която ме убеди, че ако не замина с нея, убийците ще се върнат, за да ме довършат. Спасителката ми, както сигурно сте се досетили, всъщност не беше робиня, а една от Изменниците.
Тя ми обясни, че обществото, на което е член, се е образувало преди Сачаканската война, когато група жени са били принудени да се обединят заради лошото отношение към тях в сачаканското общество. Войната ги принудила да се изтеглят в планината, където станали нови хора, отхвърлили робството и неравенството между мъжете и жените.
— Те са управлявани от жени — прекъсна го кралят. — Как може това да е равенство?
Лоркин сви рамене.
— Не е идеалното положение, но е доста по-справедливо от всички, с които съм се сблъсквал или съм чувал.