„Сред които е и ашаки Ачати, ако се съди по отсъствието му“.
Съветникът нито го бе посещавал, нито му бе изпращал съобщения от деня, когато тримата с Денил и Тайенд се бяха завърнали у дома, след пътуването до Дюна. При мисълта за пътешествието Денил усети как в него се заражда гняв. Тайенд бе накарал Ачати да го вземе с тях, след което успешно бе успял да попречи на Денил и Ачати да станат любовници.
„Странно как това ме накара да го желая още повече. Преди да тръгнем се колебаех и бях изпълнен със съмнения за политическите последствия от една такава връзка“.
Всъщност причините за намесата на Тайенд бяха същите като онези, които караха и Денил да се колебае, а и сегашната ситуация беше точно от типа, която би поставиля подобна връзка под съмнение, но въпреки това Денил не можеше да му прости намесата.
Той не спираше да се надява, че Ачати го отбягва единствено заради Лоркин, а не защото напълно се е отказал от него.
Освен това чувстваше вина. Независимо дали двамата със сачаканеца бяха любовници или не, между тях винаги щеше да има тайни. Като предложението за съюз на племето Дюна и желанието им за сключване на търговски отношения с Гилдията. Проблемът бе забравен след завръщането на Лоркин. Гилдията щеше да е въодушевена от възможността да се сдобие с нов вид магия, но изгледите за сключването на търговско споразумение с Изменниците, които щяха да бъдат много по-сериозен съюзник, бяха засенчили всичко останало.
Денил не знаеше за какво точно щеше да преговаря Лоркин с Гилдията. Оусън бе решил, че така е по-добре, в случай, че съзнанието му бъде разчетено. Денил се намръщи. „Оусън сигурно знае, че Лоркин може да блокира разчитането. Той няма да ми каже нещо, което вече не е споделил с Оусън“.
Когато пристигна в господарската стая, той видя, че Лоркин е вече там. Заедно с Тайенд и лейди Мерия, помощничката на Денил, седяха на столовете и тихо разговаряха. Щом Денил влезе, те се изправиха.
— Готов ли си? — попита магьосникът.
Лоркин кимна.
Тайенд изгледа сериозно младия магьосник.
— Успех.
— Благодаря, посланик — отвърна Лоркин.
— И двамата разпитахме приятелите си за мнението им относно това как ще постъпи кралят — додаде Тайенд, поглеждайки към Мерия. — Никой не иска да прави предположения, но всички се надяват, че кралят няма да направи нищо, което да разгневи Обединените земи.
— А смятат ли, че трябва да наруша обещанието си и да им разкажа за Изменниците? — попита Лоркин.
В отговор Тайенд само направи гримаса.
— Да — отвърна Мерия с кимане.
Устните на Лоркин потрепнаха в усмивка.
— Не се изненадвам. — Но въпреки привидната му веселост, очите му гледаха студено. За миг напомни на Денил за Черната магьосница Сония. Спомняйки си колко упорита бе майката на Лоркин като млада, Денил се поотпусна.
— Вие също внимавайте — каза Мерия.
Денил осъзна, че тя гледа него и примигна изненадано. Откакто се бяха върнали, тя непрекъснато му хвърляше мрачни погледи, които подсказваха, че не му е простила за това, че не я бе взел със себе си. Той не знаеше как да реагира на загрижеността й, особено след като не желаеше да мисли какво би могло да му се случи, ако нещата не тръгнат на добре.
— Ще се оправя — отвърна Денил. — Ще се оправим — додаде той. Тайенд също го гледаше загрижено, за което Денил точно сега не искаше да мисли, затова се обърна към коридора, който водеше към изхода. — Е, да не караме краля да чака.
— Да — рече тихо Лоркин.
Денил погледна към Кай, мъжът, който сега бе личният му роб.
Мерия бе научила от приятелките си, че робите имаха навика да си сменят често задълженията, защото така господарят им щеше да е затруднен кой точно роб да накаже за определена грешка. Колкото повече роби виждаше, толкова по-трудно бе да запомни имената им, а щом не можеше да запомни името на даден роб, щеше да му е много трудно да определи кой да бъде наказан.
Мерия бе поискала всеки обитател на Дома на Гилдията да има по един или двама роби, които да се грижат за личните им нужди. Макар това да бе по-близо до наемането на прислужник, то също си имаше и своите недостатъци. Прислужникът задаваше въпроси. Прислужникът щеше да каже, ако нещо е трудно или невъзможно за изпълнение. Прислужникът не се хвърляше по очи на пода всеки път, когато се появеше в полезрението му. Макар през годините да бе имал доста дразнещи прислужници, Денил ги предпочиташе пред сляпото подчинение.