— Как стигна толкова бързо и толкова далеч?
— Вече казах, че беше умна и имаше късмет. Дойде точно когато колумбийските мафии търсеха алтернативни пътища за Европа. Но освен това беше и новаторка… Ако сега мароканците са господари на трафика на двата бряга на Протока, то е благодарение на нея. Започна да разчита повече на тези хора, отколкото на трафикантите от Гибралтар или Испания. Превърна една хаотична дейност, почти любителска, в печелившо предприятие. Дори промени външния вид на служителите си. Караше ги да се обличат както трябва, никакви дебели златни вериги и парвенюшка мода: обикновени костюми, небиещи на очи коли, апартаменти вместо луксозни къщи, таксита за отиване на работни срещи… И така, мароканският хашиш прокара пътищата на кокаина към източно Средиземно море, като измести другите мафии и галисийците, стремящи се да се настанят там. Никога не превози собствен товар, поне доколкото ние знаем. Но почти всички зависеха от нея.
Разковничето, продължи разказа си капитан Кастро, беше в това, че Мексиканката използвала техническия си опит за работа с моторници в операции с голям размах. Обичайните лодки бяха „Фантом“ с твърд корпус и ограничени възможности, често аварираха при бурно море. Тя първа проумя, че полутвърдият корпус издържа по-добре при лошо време, защото по-малко се влияеше. Организира една флотилия от „Зодиаци“, наричани „гуми“ на жаргона на Протока: надуваеми лодки, които в последните години стигнаха до петнадесет метра дължина, понякога с три двигателя, третият — не за по-високи скорости — максималната скорост продължаваше да е около петдесет възела, — а за да поддържат мощност. По-големият размер позволяваше, освен всичко останало, да се носят и запаси от гориво. По-голям пробег и повече товар на борда. Така можеше да работи при тихо и бурно море в места, отдалечени от Протока: устието на Гуадалкивир, Уелва и пустите брегове на Алмерия. Понякога стигаше до Мурсия и Аликанте, отиваше до риболовни кораби и частни яхти, които служеха за кораби-майки и позволяваха да се зарежда в открито море. Извърши операции с кораби, идващи директно от Южна Америка. Използва мароканската връзка, навлизането на кокаина през Агадир и Казабланка, за да организира въздушен транспорт от тайни писти в планините на Риф до малки испански летища, които дори не фигурираха на картите. Докара на мода и така наречените бомбардировки: пакети от двадесет и пет килограма хашиш или кокаин, увити във фибростъкло и снабдени с шамандури. Хвърляха ги в морето и после ги събираха от моторници и рибарски кораби. Никой, обясни капитан Кастро, не беше правил подобно нещо преди в Испания. Пилотите на Тереса Мендоса, набирани измежду тези, които летяха със самолети, разпръскващи дезинфектанти, можеха да се приземят и да излетят от черни пътища и писти от по двеста метра. Летяха ниско, при луна, между планините, малко над морето, възползваха се от неточността на мароканските радари и от факта, че испанската система за прихващане имаше, или все още има, — капитанът направи огромен кръг с ръцете си, — дупки с този размер. Без да изключваме вероятността, че някой, платен както се полага, си затваряше очите, ако на екрана се появеше подозрителен сигнал.
— Всичко това го потвърдихме по-късно, когато една „Чесна Скаймастър“ се разби близо до Табернас, в Алмерия, натоварена с двеста килограма кокаин. Пилотът, поляк, загина. Знаехме, че е работа на Мендоса. Но никой никога не можа да докаже връзката с нея. Нито каквато и да било друга.
Тя спря пред витрината на книжарница „Аламеда“. В последно време купуваше много книги. Имаше все повече и повече вкъщи. Подреждаше ги на лавици или ги държеше върху коя да е мебел. Четеше до късно през нощта или денем, седнала в някое заведение на открито край морето. Някои бяха за Мексико. В тази книжарница в Малага беше открила автори от своята страна: криминални романи на Пако Игнасио Тайбо II, разкази на Рикардо Гарибай, една „История на завоюването на Нова Испания“, написана от някой си Бернал Диас дел Кастильо, който е бил с Кортес и Малинче, както и том с пълните съчинения на Октавио Пас — въобще не беше чувала за въпросния господин Пас, но по всичко личеше, че е именит писател, — със заглавието „Странник в собствената си родина“. Прочете го бавно, беше й трудно, прескачаше много страници, без да ги разбира. Но истината беше, че в главата й оставаха разни неща: утайка на нещо ново, което я караше да размишлява за собствената си страна — за този горд народ, свиреп, толкова добър и нещастен едновременно, винаги далеч от Бога и толкова близко до гадните гринговци, — и за себе си. Бяха книги, които я караха да мисли за неща, за които никога преди не бе мислила. Освен това четеше вестници и се опитваше да следи новините по телевизията. Новините и следобедните сериали, макар че напоследък отделяше повече време за четене, отколкото за каквото и да било друго. Предимството на книгите, както бе открила в Ел Пуерто де Санта Мария, беше, че можеш да се вмъкнеш в чужд живот, чужди истории и размишления, които обсебваха. И когато затваряше книгата, никога не беше същата, както когато я беше отворила. Много умни хора бяха написали тези страници. И ако си способен да четеш със смиреност, търпение и желание да научаваш, те никога не те разочароват. Дори това, което не разбираш, оставаше в някое ъгълче в главата, готово в бъдеще да се превърне в красиви и полезни неща. „Граф Монте Кристо“ и „Педро Парамо“, по различни причини, продължаваха да са й любимите — препрочете ги един път, втори път и така, докато загуби бройката. Те вече бяха добре известни територии, които познаваше почти изцяло. Книгата на Хуан Рулфо беше предизвикателство в самото начало, а сега чувстваше задоволство да минава по страниците й и да разбира: „Поисках да се върна назад, защото помислих, че като се върна назад, ще мога да намеря топлината, която току-що бях оставил, но след като походих малко, си дадох сметка, че студът излизаше от мене, от моята собствена кръв…“71 Беше открила смаяна, потръпваща от удоволствие и страх, че всички книги на света говореха за нея.
71
„Педро Парамо“ — превод на бълг. Емилия Ценкова, изд. „Народна култура“, 1976 г. — Б.пр.