— Всички двигатели трябва да са еднакви — натърти другият. — Ако не са, сбогом, прикритие.
На всичкото отгоре налива масло в огъня, казваха очите на ливанеца. Ибн шармута75. Сигурно си е мислел, че ние, финикийците, правим чудеса.
— Колко жалко — задоволи се да каже той. — Всичките тези разходи за едно пътуване.
— Виж кой жали за разходите — вметна Пати, запалвайки цигара. — Мистър Десет процента — издуха дима надалеч и сбърчи устни. — … Бездънен кладенец.
Подсмихваше се почти незабележимо, както обикновено. Забавляваше се искрено. Латакия придоби неразбиращо изражение.
— Ще направя каквото мога.
— Сигурна съм в това — каза Тереса.
Никога не изразявай съмнение пред хората, беше казал Язиков. Заобиколи се със съветници, изслушвай ги внимателно, забави се, ако е необходимо, преди да се изкажеш. Но после никога не се колебай пред подчинените си, нито им позволявай да дискутират решенията ти, когато си ги взела. На теория един шеф не бърка никога. Не. Каквото казва, е предварително обмислено. Най-вече заради респекта. Ако можеш, накарай ги да те обичат. Това също осигурява лоялност. Да. Във всеки случай, ако трябва да се избира, за предпочитане е да те уважават, отколкото да те обичат.
— Сигурен съм — повтори той.
Макар че по-добро и от уважението е да ти имат страх, мислеше си тя. Но страхът не се налага изведнъж, а постепенно. Всеки е способен да изплаши другите, може го всеки дивак. Трудното е да накараш да се страхуват от теб лека-полека.
Латакия разсъждаваше и се почесваше по мустаците.
— Ако ме упълномощиш — рече накрая, — мога да направя проучвания навън. Познавам хора в Марсилия и Генуа… Работата е там, че ще се забавят малко. А и ще са нужни позволителни за вноса и тъй нататък.
— Оправяй се с тях. Искам тези двигатели — замълча малко, погледна масата. — И още нещо. Трябва да започнем да мислим за един голям кораб — вдигна поглед. — Не прекалено голям. С всички документи, служещи за прикритие, напълно редовни.
— Колко искаш да похарчиш за това?
— Седемстотин хиляди долара. Петдесет хиляди отгоре, най-много.
Пати не беше в течение. Наблюдаваше я отдалеч, пушеше, нищо не казваше. Тереса избягваше да я поглежда. В крайна сметка, помисли си тя, винаги казваш, че аз съм тази, която ръководи бизнеса. Че така ти е удобно.
— За да прекосява Атлантика ли? — поиска да узнае Латакия, който беше схванал оттенъка на допълнителните петдесет хиляди.
— Не. Само да може да се движи по тия места.
— Да не би да се готви нещо важно?
Доктор Рамос си позволи един критичен поглед. Прекалено много въпроси задаваш, казваше невъзмутимото му мълчание. Виж ме мен. Или госпожица О’Фарел, седнала там, толкова тиха, сякаш е на гости.
— Може би — отвърна Тереса. — Колко време ти е нужно?
Тя знаеше с колко време разполага. Малко. Колумбийците бяха узрели за сериозен скок. Само една пратка, внезапен удар, който да задоволи за известно време италианци и руснаци. Язиков беше направил проучвания и Тереса беше обещала да помисли.
Латакия отново почеса мустаците си. Не зная, каза той. Едно пътуване, за да хвърля поглед, формалностите и заплащането. Три седмици, най-малко.
— По-малко.
— Две седмици.
— Една.
— Мога да опитам — въздъхна Латакия. — Но ще излезе по-скъпо.
Тереса се разсмя. Всъщност лукавството на този негодник я забавляваше. При него една на всеки три думи беше за пари.
— Не се занасяй, ливанецо. Нито долар повече. И се размърдай по-бързичко.
Срещата с италианците се състоя на следващия ден вечерта, в апартамента в Сотогранде. Максимална сигурност — двама от хората на калабрийската Н’Дрангета пристигнаха същата сутрин на летището в Малага. Присъстваха само Тереса и Язиков. Италия се беше превърнала в основния консуматор на кокаин в Европа. Идеята беше да се подсигуряват най-малко четири доставки от по седемстотин килограма годишно. Единият от италианците, мъж на средна възраст със сиви бакенбарди и велурено сако, с вид на човек, преуспяващ в спортния и модния бизнес, с напевен глас го обясни обстойно на съвсем приличен испански, другият не проговори, навеждаше се от време на време, сякаш да прошушне няколко думи на ухото на колегата си. Моментът беше подходящ, за да се установи тази връзка: бяха подгонили Пабло Ескобар в Меделин, братята Родригес Орехуела не виждаха достатъчно добри перспективи, за да действат директно в САЩ. Колумбийските кланове се нуждаеха да компенсират в Европа загубите, причинени от изместването им в Северна Америка от мексиканските мафии. Те, Н’Дрангета, но също и сицилианската мафия и неаполитанската камора — всички в добри отношения и всички мъже на честта, добави много сериозно той, след като другият му прошушна нещо на ухото, — имаха нужда да си подсигурят постоянно доставяне на хлорхидрат от кокаина с чистота от деветдесет до деветдесет и пет процента. Биха могли да го продадат по шестдесет хиляди долара за килограм, три пъти по-скъпо, отколкото в Маями или Сан Франсиско. Необходимо им беше също кокаиново тесто за основа, предназначено за местни нелегални рафинерии. На това място другият — слаб, с добре оформена брада, облечен в тъмни, малко стровремски дрехи, — отново му беше казал нещо на ухото. Първият вдигна предупредително пръст и сбърчи чело точно като Робърт де Ниро в гангстерските филми.