Сега Уили Ранхел наблюдаваше Тереса много внимателно, а също и с респект, който досега отсъстваше.
— В такъв случай — отбеляза той, — ще ви помоля да седнете отново и да чуете какво съм дошъл да ви кажа. Госпожо. Сега това е по-необходимо от всякога.
Тереса се поколеба за миг, но знаеше, че грингото имаше право. Погледна на едната, на другата страна, после към стенния часовник симулираше нетърпение.
— Десет минути — рече тя. — Нито една повече. — След това седна и запали една „Бисонте“. Тапиа все още седеше сащисан в креслото си, така че този път закъсня да й подаде огънче. Когато накрая й поднесе пламъка на запалката, смутолявайки някакво извинение, тя вече бе запалила цигарата си със собствената си запалка.
Тогава мъжът от ДЕА разправи истинската история на Гуеро Давила.
Раймундо Давила Пара беше от Сан Антонио, Тексас. Чикаго94. Имаше американско гражданство от деветнадесетгодишна възраст. Още като съвсем млад беше работил в нелегалния трафик, прекарвайки малки количества марихуана през границата. После беше нает от службата за борба с наркотиците, след като го заловиха в Сан Диего с пет килограма дрога. Имаше качества, обичаше риска и силните усещания. Смел, хладнокръвен, въпреки открития си характер. След период на обучение, който официално премина в един затвор на север — наистина прекара известно време там, за подсилване на легендата му, — Гуеро беше изпратен в Синалоа с мисията да проникне в транспортната мрежа на картела Хуарес, където имаше стари приятели. Харесваше му тази работа. Харесваше също да лети и беше преминал курс за пилот в ДЕА, макар че за прикритие изкара и друг в Кулиакан. За няколко години се внедри в средите на наркотрафикантите чрез „Нортеня де Авиасион“, първоначално като доверен служител на Епифанио Варгас, с който участва в големите операции на „Господаря на Небесата“, после като пилот на Сесар Батман Гуемес. Уили Ранхел отговаряше за него. Никога не се свързваха по телефона, освен в спешни случаи. Срещаха се един път месечно в тихи хотели на Масатлан и Лос Мочис. Цялата ценна информация, която ДЕА бе получила за картела Хуарес за онзи период, в това число за лютата борба на мексиканските наркотрафиканти да станат независими от колумбийските мафии, идваше от един и същи извор. Гуеро струваше собственото си тегло в кокаин.
Накрая го убиха. Официално поводът беше ясен: склонен на извънредни рискове, той се възползва от полетите, за да пренася собствени пратки дрога. Харесваше му да играе на страната на няколко отбора, в това беше замесен и роднината му Чино Пара. ДЕА беше горе-долу в течение, но ставаше дума за ценен агент и му даваха известна свобода. Накрая обаче наркотрафикантите си разчистиха сметките с него. Известно време Ранхел не беше сигурен дали го убиха заради частния превоз на дрога или някой го беше издал. Трябваха му три години, за да разбере. Един кубинец, заловен в Маями, работещ за хората от Синалоа, се включи към програмата за защита на свидетелите и изпълни осемнадесет часа магнетофонни записи с разкритията си. В тях разказа, че Гуеро Давила е убит, защото някой провалил прикритието му. Глупава грешка: американски митничар в Ел Пасо случайно достигнал до поверителна информация и я продал на наркобосовете за осемдесет хиляди долара. Другите свързали фактите, започнали да стават подозрителни и накрая стигнали до Гуеро.
— Това за дрогата в „Чесна“-та — заключи Ранхел — беше претекст. Бяха го взели на мушка. Любопитното е, че тези, които го убиха, не знаеха, че е наш агент.
Замълча. Тереса все още осмисляше последното.
— А как може да сте сигурен?
Грингото кимна убедено с глава. Професионалист.
— От убийството на агент Камарена насетне наркобосовете знаят, че никога не прощаваме за смъртта на наши хора. Действаме непреклонно, докато виновните не умрат или не бъдат вкарани в затвора. Око за око. Това е правило. А ако тия типове разбират от нещо, то това са правила и ред.