— Защо?
— Нямам представа. Казах ви, тя си знаеше.
— Излизаше ли тогава вече с галисиеца? — попита Сеспедес.
— Да.
— Казват, че му е правила услуги.
Дрис Ларби го погледна. Погледна и мен. После отново него. Защо ме подлагаш на това, казваха очите му.
— Не зная за какво говорите, дон Мануел.
Бившият правителствен представител продължаваше да се усмихва злорадо, с извити нагоре вежди. Изглежда се забавляваше страхотно.
— Абделкадер Чаиб — отбеляза той. — Полковник. Кралската жандармерия… Звучи ли ти познато?
— Кълна се, че в момента не се сещам.
— Не се сещаш?… Не ме будалкай, Дрис. Казах ти, че господинът е мой приятел.
Направихме няколко крачки в мълчание. Междувременно аз се опитвах да си изясня всичко това. Мароканецът пушеше безмълвно и сякаш не беше доволен от начина, по който бе представил нещата.
— Докато беше при мен, не се замеси в нищо — каза неочаквано той. — Нито пък аз се замесих с нея. Искам да кажа, че не съм спал с нея.
После посочи с брадичка към Сеспедес, призовавайки го за свидетел на казаното. Общоизвестно бе, че никога не се забърквал с наетите момичета. И вече бе казал, че Тереса била много добра в сметките. Останалите я уважавали. Наричали я Мексиканката. Мексиканке, това, Мексиканке, онова. Изглеждала добра по характер. Въпреки че не била учила, говорела като образована — нали знаете, всички латиноамериканци с техния речник, изпълнен с толкова обръщения на „вие“ и толкова „ако обичате“ и „моля“, приличат на професори по езикознание. Била много потайна за личния си живот. Дрис Ларби знаел, че е имала проблеми в родната си страна, но никога не я разпитвал. За какво му е? Тереса също не говорела за Мексико. Когато някой подхванел въпроса, тя казвала първото, което й хрумвало и сменяла темата. Била сериозна в работата, живеела сама и никога не дала поводи клиентите да се объркат относно служебните й задължения. Нямала приятелки. Справяла се сама с живота.
— Всичко вървеше добре в продължение на, не зная… Около половин година. До вечерта, когато двамата галисийци се появиха там — обърна се към Сеспедес, сочейки му мен. — Видя ли вече Вейга?… Е, той нямаше много късмет. А другият — още по-малко.
— Сантяго Фистера — казах аз.
— Същият. Сякаш го виждам и сега. Мургав мъж, с голяма татуировка тук — клатеше глава неодобрително. — Малко лукав, като всички галисийци. От тия, дето никога не знаеш с какъв номер ще ти излязат… Прекосяваха Протока в двете посоки, с един „Фантом“, господин Сеспедес знае за какво говоря, нали?… Цигари „Уинстън“ от Гибралтар и марокански шоколад27… Тогава още нямаше кокаин, макар че много скоро щеше да се появи… Ами… — почеса се пак по брадата и плю ядно на земята. — Стана така, че една нощ тия двамата влязоха в „Ямила“ и аз започнах да губя Мексиканката.
Двама нови клиенти. Тереса погледна часовника до касата. Оставаше по-малко от четвърт час до затваряне на бара. Знаеше, че Ахмед я гледа въпросително и без да вдига глава, тя кимна. Едно бързо питие, преди да загасят светлините и да изгонят всички на улицата. Продължи със сметките. Приключваше общата картина на вечерта. Не смяташе, че новодошлите щяха да променят много изчисленията. Някое и друго уиски, помисли си тя, като ги преценяваше по вида им. Малко закачки с момичета, които едва прикриваха прозявките си, може би някоя среща навън, след известно време. Пансион „Агадир“ на няколко преки оттук. Или пък, ако имаха кола, щяха да се отбият за кратко под боровете до зида на казармата на чуждестранния легион. Във всеки случай това не я засягаше. Ахмед водеше сметка на срещите в една тетрадка.
Облегнаха се на бара, до автомата за бира. Фатима и Шейла, две от момичетата, които си бъбреха с Ахмед, отидоха при тях. А сервитьорът поднесе две уискита, които трябваше да бъдат дванайсетгодишен „Чивас“, с много лед и без вода. Момичетата си поръчаха шампанско, без да обръщат внимание на възраженията на клиентите. В дъното онези с бездънните чаши продължаваха с наздравиците и смеховете, след като бяха платили сметката, без да им мигне окото. Мъжът в края на бара все не успяваше да се споразумее с компаньонките си, тя го чуваше как спори с тях тихо на фона на музиката. Сега пееше Абигейл, но дансингът си оставаше пуст, оживяван единствено от монотонно въртящата се светлина на тавана. Искам да ближа раните ти, казваше текстът на песента. Искам да слушам мълчанието ти. Тереса изчака края на последния куплет — знаеше наизуст всички песни от музикалния фонд на „Ямила“, — и погледна пак часовника до касата. Още един ден зад гърба й. Същият като вчерашния понеделник и като утрешната сряда.
27
Шоколад (жарг.) — хашишова смола с кафяв цвят, откъдето навярно идва и жаргонното й наименование на испански. — Б.пр.