Постоя на плажа, докато изпуши цигарата, погълната от далечните светлини, разпръснати по черната, тиха вода. Накрая се огледа, потрепери, като че ли утринният хлад се беше просмукал през закопчаното догоре яке с вдигната яка. Да му се не види. Там, в Кулиакан, Гуеро много пъти й беше казал, че не бива да живее сама. И дума да не става, клатеше глава той. Не си от тези жени. Ти трябва да имаш мъж, който да ти сложи повода и да те води. И нищо да не правиш, само да си такава каквато си: мила и нежна. Много хубава. Гальовна. Мъжът трябва да те има за царица или въобще не трябва да те има. Дори енчилада28 не можеш да приготвиш. А и за какво ти е, като има ресторанти. И това ти харесва, скъпа моя. Харесва ти това, което ти правя и как го правя, ще отречеш ли? Смееше се, докато й шепнеше тия думи, проклетият Гуеро, а устните му докосваха корема й. Лошо ще стане, когато си получа заслуженото и ме свалят без билет за връщане. Бум. Така че ела тук, хубавице. Ела тук, слез до устните ми, притисни се в мен и не ме пускай, прегърни ме силно, защото един ден ще съм мъртъв и никой не ще ме прегръща. Колко жалко ще бъде за теб тогава, милото ми момиче. Толкова самотна ще бъдеш. Тогава, когато мен ме няма и ти си спомняш за мен и това ти липсва, и знаеш, че никой няма да го прави така, както аз съм го правил.
Толкова самотна. Колко странна и в същото време колко близка й се струваше тази дума сега: самота. Всеки път, когато Тереса я чуеше, произнесена от друг или от нея самата наум, образът, който изникваше в представите й, не беше нейният, а на Гуеро, на едно живописно място, където веднъж го бе проследила тайно. Или може би образът бе нейният: на самата Тереса, която го наблюдаваше. Защото имаше и мрачни периоди, тъмни врати, които Гуеро затваряше зад себе си, отнасяше се някъде далеч, сякаш току-що бе паднал оттам, отгоре. Понякога се връщаше от мисия или от работа, от тия, за които никога не й разказваше, но за които цяла Синалоа беше в течение. Не си отваряше устата, нямаше ги обичайните хвалби. Избягваше въпросите й от пет хиляди стъпки височина, изплъзващ се, по-егоистичен от всякога, сякаш беше много зает с нещо. А тя, объркана, без да знае какво да мисли или да прави, се въртеше около него като тромаво животно и очакваше жеста или думата, които да й го върнат отново. Беше уплашена.
В такива случаи той излизаше от вкъщи, отиваше в центъра на града. Известно време Тереса подозираше, че има друга любовница — несъмнено ги имаше, като всички, — но тя се опасяваше, че този път е нещо по-сериозно. Срамът и ревността я подлудяваха. Една сутрин го проследи до околностите на пазара „Гармендия“, криеше се между хората. Видя го да влиза в кръчмата „Ла Байена“:
„Забранено влизането на амбулантни търговци, просяци и малолетни“.
Надписът на вратата не споменаваше жени, но всички знаеха, че това е едно от двете негласни правила на кръчмата: само бира и само мъже. Така че спря и остана дълго на улицата, повече от половин час. Стоеше до витрината на магазина за обувки. Не правеше нищо, само наблюдаваше летящите врати и го чакаше да излезе. Но той не излизаше. Накрая пресече улицата и влезе в малкия ресторант, чийто салон имаше връзка с кръчмата. Поръча си разхладителна напитка, отиде до вратата в дъното и надникна. Видя голямо помещение, пълно с маси, а в ъгъла имаше джубокс. „Дос Реалес“ пееха песента „Пътищата на живота“. Необичайното за мястото и тези часове на деня беше, че на всяка маса седеше по един мъж с по една бутилка бира. Само това. По един на маса. Всички изглеждаха прилични хора на средна възраст: сламени или бейзболни шапки, мургави лица, черни или прошарени мустаци. Всички пиеха мълчаливи, вглъбени, без да разговарят с никого, напомняха на философи, потънали в дълбок размисъл. Някои от бутилките все още бяха с книжната салфетка малко под гърлото, сякаш на масите имаше бели карамфили, сервирани с бирата. Всички мълчаха, пиеха и слушаха музиката. От време на време някой ставаше да сложи монета в машината. На една от масите седеше Гуеро Давила, наметнал якето на раменете си. Седеше сам, напълно неподвижен, вперил поглед в пространството. Раздвижваше се само за да махне книжния карамфил от половинлитровата бутилка „Пасифико“ от седем песос и да я поднесе към устните си. „Дос Реалес“ замлъкнаха и ги смени Хосе Алфредо, който запя „Когато минат години“. Тогава Тереса се отмести бавно от вратата и излезе на улицата. По пътя на връщане към вкъщи плака дълго, без да знае защо. Плачеше и плачеше, без да може да спре сълзите си, и не разбираше защо. Може би заради Гуеро и заради нея самата. Или заради това, което ще бъде, когато минат години.