Беше я проследил няколко пъти, без да се прикрива прекалено. Все едно се засичаха случайно. Направи проучване и относно онзи тип. Галисиец, посещаваше Мелиля на всеки осем-десет дена, с бърза моторница „Фантом“, боядисана в черно. Не беше нужно да си енолог или етнолог, или както там се казва, за да схванеш, че щом е течност и е в тетрапак, значи е вино. Няколко справки на съответните места му позволиха да установи, че въпросният господин живее в Алхесирас, че лодката му е регистрирана в Гибралтар, че се казва или му казват — в тия среди беше трудно да се знае със сигурност, — Сантяго Фистера. Не е криминално проявен, беше му доверил един ефрейтор от Националната полиция, който между другото беше силно пристрастен към свирките, които му правеха момичетата през работно време в патрулната кола. Всичко това помогна на шефа на Тереса Мендоса да си изгради приблизителна представа за лицето от две гледни точки: безопасен като клиент на „Ямила“ и неудобен като любовник на Мексиканката. Неудобен за него, разбира се.
Размишляваше върху всичко това, докато наблюдаваше двойката. Беше ги видял случайно от колата си, докато се разхождаше до пристанището в Мантелете, покрай стените на стария град. Продължи малко напред, после обърна. Паркира и отиде да пие една бира на ъгъла в „Огар дел Пескадор“31. На малкия площад, под една арка на крепостта, Тереса и галисиецът ядяха шишчета, седнали на една от трите разнебитени маси на капанчето. До Дрис Ларби достигаше уханието на подправеното месо върху скарата и той едвам се сдържаше — не беше обядвал, — да не отиде при тях и да си поръча. Шишчетата влудяваха мароканската му кръв.
В същността си всички са еднакви, каза си той. Няма значение колко сериозни изглеждат. Щом им се изпречи свястно парче, хвърлят се през глава и забравят за разума. Остана известно време и я наблюдава, с бирата в ръка. Мъчел се да свърже младата жена, която познавал, способната и тиха Мексиканка зад бара, с тази, облечена в джинси, с обувки с много висок ток и кожено яке. Косата й била сресана на прав път, опъната и прибрана на тила, както се носи в нейната страна. Разговаряла с мъжа, седнал до нея, в сянката, хвърляна от стената. Пак си помислил, че не е голяма хубавица, не по-различна от повечето момичета. Но, ако е нагласена, в специален момент, би могла да бъде красива. Големите очи, много черната коса, младото тяло, по което бяха прилепнали панталоните, белите зъби и най-вече милият начин, по който говореше и начинът, по който слушаше, смълчана и сериозна, сякаш размишляваше, караше човек да чувства, че думите му са следени с интерес, да се чувства значим. За миналото на Тереса Дрис Ларби знаеше основното и повече не го интересуваше. Известно му бе, че е имала сериозни проблеми в страната си, че влиятелен човек й е потърсил място, където да се скрие. Видял я беше да слиза от ферибота от Малага със сака, объркана, заточена в чужд свят, ключа към който не познаваше. Тая гълъбица ще я изядат за два дена, помисли си той тогава. Но Мексиканката показа невероятна способност да се адаптира към новите условия. Напомняше на онези двама войника от село, свикнали да издържат на студ и пек, които, по-късно, по време на война, устоявали на всичко, справяли се с всяка ситуация, сякаш били отраснали в нея.
Затова го изненадваше връзката й с галисиеца. Не беше от тия, които се забъркват с клиент или с който да било друг, беше от умните. От онези, които го обмислят. И въпреки това, седеше тук и ядеше шишчета, без да отделя очи от въпросния Фистера. Той навярно имаше бъдеще пред себе си — самият Дрис Ларби беше доказателство, че в живота може да ти провърви, — но засега беше беден като църковна мишка. Най-вероятно му предстояха десет години в някой испански или марокански затвор или удар с нож иззад някой ъгъл. Нещо повече: беше убеден, че галисиецът имаше нещо общо с неотдавнашните необичайни молби на Тереса да присъства на някои от частните партита, организирани от Дрис Ларби от двете страни на границата. Искам да отида, каза тя, без всякакви обяснения. Изненадан, той не можа, а и не пожела да й откаже. Става, защо не. Ако не я беше видял с очите си, нямаше да повярва. Същата жена, прибрана и сериозна зад бара в „Ямила“, сега била нагласена, с много грим, страшно хубава с косата, сресана на прав път, опъната и прибрана отзад, с късата черна рокля с деколте, от тия, които лепват по тялото, а имаше какво да покаже. Краката й също бяха съвсем приемливи на високия ток. Никога преди Дрис Ларби не я беше виждал такава. Облечена е убийствено, помисли си мароканецът първия път, когато я взе с няколко коли и четири европейки, за да я отведе от другата страна на границата, отвъд Мар Чика32, в луксозна вила край плажа Кариат Аркеман. После ги пусна на веселбата — няколко полковника, трима висши чиновници, двама политици и един богат търговец от Надор. Дрис Ларби не изпускаше от очи Тереса, любопитен да разбере какво е намислила. Докато четирите европейки, към които се присъединиха и четири много млади мароканки, забавляваха гостите по обичайния за тези случаи начин, Тереса завърза кратък разговор с всеки от тях на испански и на елементарен английски. До момента Дрис Ларби не знаеше, че тя владее този език, самият той не го знаеше, с изключение на думите „гуд морнинг“, „гудбай“, „фък“ и „мъни“. С недоумение забеляза, че цялата вечер Тереса беше любезна и дори безкрайно мила, сякаш опипваше почвата. След като избегна попълзновенията на един от местните политици, който вече бе погълнал всичко възможно в течен, твърд и газообразен вид, тя предпочете накрая един полковник от кралската жандармерия на име Чаиб. Дрис Ларби, подобно на добрите метр д’отели от хотелите и ресторантите, стоеше дискретно отстрани, намесваше се тук-там, леко кимваше с глава или се усмихваше, опитваше да угоди на вкусовете на всички гости. Имаше да поддържа банкова сметка, три клуба с момичета, както и десетки нелегални емигранти, очакващи зелена светлина, за да бъдат транспортирани в Испания. Затова той не можа да не се възхити, като експерт по връзките с обществеността, на лекотата, с която Мексиканката омая жандармериста. А последният не беше какъв да е военен, отбеляза той с тревога. Защото всеки трафикант, който искаше да прекарва хашиш между Надор и Алусемас, трябваше да плаща допълнителна такса в долари именно на полковник Абделкадер Чаиб.