Бяхме към края на една вечеря, както си му е редът, седнали на маса пред „Ла Амистад“: бар-ресторант, по-познат сред жителите на Мелиля като „Къщата на Маноло“, срещу казармата на Градската полиция, която самият Сеспедес бе накарал да построят по негово време. В действителност собственикът на заведението не се казваше Маноло, а Мохамед, въпреки че бе познат също и като брата на Хуанито, който от своя страна беше собственик на „Къщата на Хуанито“, но не се казваше Хуанито, а Хасан. Лабиринт от имена, много типичен за град с многолика идентичност като Мелиля. Колкото до „Ла Амистад“, това беше непретенциозно място, с пластмасови столове и маси и бар за бързо хранене. Тук идваха европейци и мюсюлмани, посетителите често обядваха или вечеряха на крак. Кухнята беше със забележително качество, предимно пресни риби и морски деликатеси. Те идваха от Мароко и самият Маноло-Мохамед ги купуваше всяка сутрин от рибния пазар. Този път двамата със Сеспедес вечеряхме стриди, лангусти от Мар Чика и бяла риба, разтворена в чинията като отворена книга. Имаше и бутилка студено бяло вино „Барбадильо“. Ядяхме и пиехме с наслада, с мрежите на испанските риболовни кораби, които помитаха всичко, ставаше все по-трудно във водите на Полуострова да се уловят подобни вкусотии.
— Когато Сантяго Фистера пристигна — продължи Сеспедес, — значителна част от контрабандата се извършваше почти изцяло от бързи моторници. Дойде тук, защото умееше да върши това най-добре и защото много галисийци търсеха начин да се установят в Мелиля, Сеута и по брега на Андалусия… Контактите ставаха тук или в Мароко. Най-натоварената зона бяха четиринадесетте километра между Пунта Карнеро и Пунта Сирес, в самия проток: дребни трафиканти от фериботите на Сеута, големи пратки от яхти, рибарски кораби и лодки. Трафикът беше толкова натоварен, че наричаха тази зона Булевардът на хашиша.
— А Гибралтар?
— Гибралтар беше в центъра на всичко това — Сеспедес посочи пакета „Уинстън“ на покривката на масата и очерта с вилицата кръг около него. — Като паяк в паяжината си. По онова време Гибралтар беше основната база на контрабандистите по западното Средиземноморие… Англичаните и янитосите, местното население на колонията, развързаха ръцете на мафията. Инвестирайте тук, господине, доверете ни парите си, моля, ето, финансови и пристанищни облекчения… Разтоварването на цигарите се извършваше директно от складовете на пристанището, на плажовете на Ла Линеа, хиляда километра по-нататък… Е, в действителност това става и сега — той посочи още веднъж пакета цигари. — Тези са оттам. Освободени от мито.
— Не те ли е срам?… Един бивш правителствен делегат да мами „Цигареното акционерно дружество“.
— Не се заяждай. Сега съм пенсионер. Знаеш ли по колко пуша на ден?
— И какво стана със Сантяго Фистера?
Сеспедес сдъвка парче риба, без да бърза, наслаждавайки се на вкуса му. После отпи глътка „Барбадильо“ и ме погледна.
— Не зная дали той пушеше или не. Но въобще не се занимаваше с цигари. Едно пътуване с хашиш струваше колкото сто с „Уинстън“ или „Марлборо“. Хашишът беше по-доходоносен.
— Но и по-рискован, предполагам.
— Много по-рискован — Сеспедес изсмукваше старателно скаридите и ги подреждаше в права линия в края на чинията, сякаш щеше да минава военна проверка. — Ако не пуснеше колкото и където трябва на мароканците, човек беше загубен. Виж какво стана с горкия Вейга… Но с англичаните нямаше проблеми. Те действаха с обичайния им двоен стандарт в морала. Докато наркотиците не стъпеха на британска земя, те не си цапаха ръцете… Така че трафикантите кръстосваха насам и натам с товарите си и всички ги знаеха. А когато испанската полиция или испанските митничари ги изненадваха, те търсеха убежище в Гибралтар. Единственото условие беше преди това да са изхвърлили товара зад борда.
— Толкова лесно?
— Толкова лесно. Безочливо — той отново посочи пакета цигари с вилицата и го удари леко. — Понякога тия от моторниците имаха съучастници, разположени високо по скалите с визьори за нощно гледане и радиопредаватели. Наричаха ги маймуни. Те следяха за появата на митничари… Гибралтар беше център на цяла една индустрия, там се правеха милиони. Марокански mehanis35, испански и гибралтарски полицаи… Всички бяха замесени в това. Дори мен се опитаха да купят… — той се засмя през зъби при спомена, с чаша вино в ръка — но нямаха късмет. По онова време аз купувах другите.