— Тия мръсници — чу да казва Сантяго.
Да чакаш. Беше част от работата им. Но за времето, откакто излизаха заедно в морето, Тереса беше научила, че най-лошото не е чакането, а нещата, които си представяш, докато чакаш. Нито плисъкът на водата в скалите, нито шумът на вятъра, който можеше да се сбърка с мароканския патрул — арабката, както му казваха на жаргона в Протока, — или с хеликоптера на испанските митничари, не всяваха такава тревога, както тази, която предхождаше дългата тишина, в която собствените ти мисли се превръщаха в най-големия ти враг. Дори конкретната заплаха, вражеският сигнал, появил се внезапно на екрана на радара, грохотът на двигателя, борещ се за скорост, свобода и живот, бягството с петдесет възела в час с катер, почти залепен за задницата на моторницата, плющенето на изстрелите във водата, сменящите се бурни приливи на адреналин и страх в разгара на гонитбата бяха за предпочитане пред несигурността на спокойствието и ясното въображение. Това безкрайно очакване в дебнене на сигнала от сушата, на връзка по радиостанцията приличаше на сивите зазорявания. Същите, които я сварваха будна всяка утрин в леглото, сега я преследваха и в морето — с неуверено избледняващата нощ на изток, със студа, с хлъзгавата влага на палубата, която мокреше дрехите, ръцете, лицето й. Дявол да го вземе. Всеки страх може да се изтърпи, заключи тя, стига да не разполагаш с много време и много ум да мислиш за него.
Пет месеца вече. Понякога другата Тереса Мендоса, тази, която я изненадваше в мръсносивата светлина на утрото от някой ъгъл от другата страна на огледалото, продължаваше да я шпионира. Следеше внимателно за промените, които постепенно се извършваха у нея. Още не бяха кой знае какви. Бяха свързани повече с външни прояви и ситуации, отколкото със същинските преобразувания в човека, които наистина видоизменят разбиранията и живота му. Ала по някакъв начин тя предусещаше настъпването на тези промени, без определена дата или срок, но неминуеми, прикачени като ремарке за другите. Напомняше на главоболие, което в продължение на три-четири дни заплашва да се появи, или на идването на неудобните, неизбежни дни на цикъла й — при нея винаги нередовен и болезнен. Затова се оказваше интересно, почти поучително, да влизаш и да излизаш по този начин от себе си, да можеш да се видиш отвътре, така, както се виждаш отвън. Сега Тереса знаеше, че всичко, страхът, несигурността, страстта, удоволствието, спомените, собственото й лице, което изглеждаше по-зряло от това преди няколко месеца, могат да се наблюдават внимателно от две гледни точки. При това с математическа отчетливост, която бе присъща не на нея, а на другата жена, която живееше в нея. Тази нейна необикновена способност за раздвояване, открита или по-скоро интуитивно усетена в онази вечер, преди по-малко от година, когато звънна телефонът в Кулиакан, й позволяваше да се наблюдава хладнокръвно. Гледаше се на борда на неподвижната моторница сред мрака на морето, което започваше да опознава, срещу враждебния бряг на една страна, за чието съществуване доскоро не знаеше почти нищо, до безмълвната сянка на мъжа, когото не обичаше или само си мислеше, че не обича, изложена на риска да прекара остатъка от дните си в затвор. Последната мисъл — призракът на Лало Вейга беше третият в екипажа при всяко пътуване, — я караше да потръпва от ужас, както сега, когато разполагаше с време да размишлява върху това.
Но беше по-добре от Мелиля и по-добре от времето, когато чакаше сама. По-лично и по-честно. Понякога си мислеше, че е по-добро и от Синалоа. Но тогава образът на Гуеро Давила се възправяше срещу нея като упрек и тя вътрешно се разкайваше, че по този начин е изневерила на спомена. Нищо не беше по-хубаво от Гуеро. И това бе истина не само в прекия смисъл. Кулиакан, хубавата къща в „Лас Кинтас“, ресторантите по крайбрежната улица, музиката на чиринес37, танците, разходките с кола до Мазатлан, плажовете на Алтата, всичко, което тя бе вярвала, че реалният свят може да й предостави, за да се радва на живота, се основаваше на една грешка. Тя не живееше истински в този свят, живееше в света на Гуеро. Това не беше нейният живот, а друг, в който тя беше влязла и се бе настанила удобно и щастливо, докато не се видя изхвърлена внезапно от едно телефонно обаждане, от заслепяващия ужас на бягството, от усмивката на Гато Фиерос, подобна на острие на нож и от изстрелите на „Добле Агила“-та в нейните собствени ръце. Сега несъмнено имаше нещо ново. Нещо неопределимо и не съвсем лошо в тъмнината на нощта, в тихия, стаен страх, усещан наоколо, въпреки близката сянка на мъжа, който — тя го знаеше от Кулиакан, — вече никога нямаше да я накара да се самозалъгва, да смята, че е защитена от ужаса, от болката и от смъртта. И странно, това усещане съвсем не я смущаваше, а я подтикваше към размисъл. Принуждаваше я да се анализира по-дълбоко, с любопитна наблюдателност, нелишена от уважение. Затова на моменти оставаше загледана в снимката, където бе снимана с Гуеро и в същото време хвърляше погледи в огледалото, недоумявайки колко различни са трите жени: младото момиче с учудените очи, Тереса в настоящия си живот и непознатата, която наблюдаваше първите две от своето — все по-неясно — отражение.