— Представете си сцената — разказваше Лобато. — Плажът на Пуенте Майорка нощем, и една моторница от Гибралтар с двама типа, разтоварващи цигари. Патрулна двойка: възрастен ефрейтор и млад полицай. Горе ръцете, никой да не мърда, нормалната процедура. Тия на сушата се омитат. Двигателят не запалва, младият полицай навлиза във водата и се качва на лодката. Двигателят най-сетне запалва и моторницата тръгва за Гибралтар, единият трафикант е на кормилото, другият — се разправя „разгорещено“ с ченгето… Представете си сега, че лодката спира на средата на залива. И следният диалог с полицая. Виж, момче, казват му те. Ако продължим с теб, с нас е свършено, а теб ще те погнат да обясняваш защо ни преследваш в английски води. Така че дай да се успокоим, става ли?… Развръзка: моторницата се връща на брега, полицаят слиза. Чао. Чао. Лека нощ. И всичко е мирно и тихо.
Поради същността си на галисиец и контрабандист, Сантяго имаше двойна причина да не храни доверие в журналистите. Но Тереса знаеше, че той считаше Лобато за изключение: беше обективен, дискретен, не вярваше в добри и лоши, знаеше да проявява търпимост, плащаше си питиетата и никога не водеше записки на публично място. Знаеше също интересни истории и хубави вицове, и никога не злословеше. Беше дошъл в „Бернал“ с Тоби Паронди, пилот на моторна лодка от Гибралтар, и още няколко негови колеги. Всичките бяха млади: с дълги коси, загорели, с обици на ушите, татуировки, кутии цигари и златни запалки на масата, мощни коли с тъмни стъкла, от които се разнасяха песните на „Лос Чунгитос“, Хавиви или „Лос Чикос“, надути до дупка. Те напомняха малко на Тереса за мексиканските песни за наркотрафиканти. Нощем не спя, денем не живея, гласеше текстът. Между тези стени, проклет затвор. Песни, които бяха част от местния фолклор, подобно на онези от Синалоа, със същите колоритни заглавия: „Арабката и легионерът“, „Аз съм улично куче“, „Железни юмруци“, „На моите колеги“. Контрабандистите от Гибралтар се различаваха от испанските само по това, че повечето бяха със светли коси и светъл цвят на кожата и че вмятаха английски думи с андалуския си акцент. В останалото бяха като излезли от един калъп: златни вериги на врата с кръстове, медальони с Богородица или неизбежната висулка с изображението на Камарон39. Хевиметъл тениски, скъпи блузони, маратонки „Адидас“ и „Найк“, панталони, много изтъркани маркови джинси, пачка банкноти в единия заден джоб, нож в другия. Сурови, понякога не по-малко опасни от онези от Синалоа. Нямаха какво да губят, а можеха да спечелят много. С момичета в прилепнали панталони и къси блузки, оставящи да се виждат татуировките на корема и пиърсинга на пъпа, силен грим и парфюм, и страшно много злато по тях. Те напомняха на Тереса момичетата на наркотрафикантите от Кулиакан. В известна степен и на нея самата. Това я накара да се замисли колко много време беше изтекло и колко много неща бяха минали през главата й. В групата имаше един испанец от Атунара, но повечето бяха от Гибралтар: британци с испански фамилни имена, англичани, малтийци и други от всички краища на Средиземноморието. Както каза Лобато, намигайки съучастнически на Сантяго, най-доброто от всяко заведение.
— Значи, мексиканка.
— Давай нататък.
— Дошла си много отдалеч.
— Такъв е животът.
По усмихнатите устни на репортера имаше пяна от бирата.
— Звучи като песен на Хосе Алфредо.
— Познаваш ли Хосе Алфредо?
— Малко.
Лобато започна да тананика „Пияницата си дойде пиян“ и предложи да пият още по едно. Същото за мен и за приятелите ми, поръча той. Включително за господата на онази маса и дамите им.
Тереса му припяваше. Изпяха няколко куплета и накрая избухнаха в смях. Симпатяга е, помисли си тя. И не се прави на тарикат. Да се правиш на тарикат пред Сантяго и тези хора беше нездравословно. Лобато я гледаше внимателно и преценяващо. Тези очи можеха да забележат от коя страна игуаната предъвква храната.
— Мексиканка и галисиец. Какво нещо е животът.
Справяше се добре. Да не задаваш въпроси, и ако се намесваш в разговора, то е, за да подтикваш другите да разказват. Прави се леко, като с вазелин.
39
Камарон — псевдоним на Хосе Крус (1950–1992) — популярен испански певец, работил с Пако де Лусия. — Б.р.