— Колкото до въздуха, вече знаеш — додаде Лобато на Сантяго. — Следва ремонт на птичката и една седмица свободно небе, без ястреби зад гърба ти. Ти си решаваш.
— Нямам нищо тия дни.
— Нито дори цигари?
— Нито цигари.
— Е, жалко.
Тереса продължаваше да гледа пилота. Изглеждаше такъв невинен, тиха вода. С безупречната си риза, с блестящата, пригладена коса беше трудно да си го представи в хеликоптера, кошмар за контрабандистите. Вероятно, рече си тя, става нещо като в онзи филм, който гледаха със Сантяго в лятното кино на Ла Линеа, а тя ядеше пуканки: „Доктор Джекил и мистър Хайд“.
Лобато, забелязал погледа й, се подсмихна.
— Добро момче е. От Касерес. Замерят го с най-невероятни неща. Един път му запратили весло, счупили му перката и за малко да се пребие. А когато се приземи на брега, малчуганите го обсипват с камъни… Понякога Атунара прилича на Виетнам. В морето, разбира се, е различно.
— Да — съгласи се Сантяго между две глътки бира. — Там тия кучи синове имат превъзходство.
Така прекарваха свободното време. Друг път отиваха да пазаруват и да свършат някоя работа в банката в Гибралтар или се разхождаха по плажовете в прекрасните дълги вечери на андалуското лято. Лампите по голямата скала се палеха постепенно, заливът беше пълен с кораби с всякакви флагове — Тереса вече различаваше основните, — и те запалваха светлините си, докато слънцето угасваше на запад. Къщата беше малка, разположена точно на десет метра от водата, в устието на река Палмонес, в средата на залива между Алхесирас и Гибралтар, където се издигаха и някои рибарски жилища. Зоната й харесваше и й напомняше малко на Алтата в Синалоа. Беше с пясъчни плажове, в тихите води на реката се полюшваха малки сини и червени лодки. Обикновено закусваха кафе с мляко и препечени филии със зехтин в „Ел Еспигон“ или в „Естреля дел Мар“, а в неделя обядваха омлет със скариди в заведението „При Уили“. Понякога, между пътуванията за пренасяне на стока през Протока, се качваха на черокито на Сантяго и тръгваха за Севиля по „Пътя на бика“40. Там ядяха в „Бесера“ или спираха да похапнат набързо иберийска шунка или филе в крайпътните заведения. Друг път прекосяваха Коста дел Сол до Малага или поемаха в обратната посока, към Тарифа и Кадис до Санлукар де Барамеда и устието на Гуадалкивир. Там ги очакваха вино „Барбадильо“, лангусти, дискотеки, кафенета на открито, ресторанти, барове и „караоке“. И така докато накрая Сантяго отваряше портфейла, преброяваше парите и казваше: „Стига толкова, резервът се изчерпи, да се връщаме да заработим още, че никой не ни дава нищо даром“. Често прекарваха цели дни на Голямата скала. Потънали в масло и смазки, прегърбени под слънцето, хапани от мухите на дока на „Марина Шепард“, те разглобяваха и сглобяваха машинарията на „Фантом“-а. Мистериозни преди думи като например американски бутала, овални глави, цилиндрови лагери, вече не криеха никакви тайни за Тереса. После изпробваха моторницата в скоростни отсечки през залива, наблюдавани отблизо от митническите катери и хайнекеновците, с които навярно пътищата им щяха да се пресекат още същата нощ, в играта на котка и мишка южно от Пунта Еуропа. През спокойните дни в пристанището и на дока, след приключване на работа, всяка вечер отиваха в „Олд Рок“ да пийнат нещо и винаги сядаха на една и съща маса, под малката картина, представяща смъртта на английски адмирал на име Нелсън.
Така през това почти щастливо време — Тереса за първи път в живота си осъзнаваше, че то наистина е такова — тя се научи на занаята. Мексиканката, която преди по-малко от година бе побягнала от Кулиакан, сега беше жена с опит в нощните плавания и в неочаквани ситуации, в морските работи, в корабната механика, във ветровете и теченията. Познаваше посоката и вида на корабите по броя, цвета и разположението на светлините им. Изучи морските испански и английски карти на Протока, като ги съпоставяше със собствените си наблюдения. Накрая знаеше наизуст дълбочини, особености на релефа на крайбрежието, репери, които нощем бележеха разликата между успеха и провала. Товареше цигари в складовете на Гибралтар и ги разтоварваше една миля по-нататък, в Атунара, вземаше хашиш от мароканския бряг и го закарваше до малките заливи и плажове между Тарифа и Естепона. Преглеждаше, с гаечен ключ в ръка, охладителни помпи и цилиндри, сменяше аноди, наливаше масло, сменяше свещи. Научи неща, които никога не бе смятала за полезни, като например, че разходът за час на един допълнително подсилен мотор, както на всички двутактови двигатели, се изчислява, като се умножи максималната мощност по 0,4, изключително полезно правило, когато горивото ти сякаш се изпарява насред морето, а там, разбира се, няма бензиностанции. По същия начин привикна да служи за навигатор на Сантяго при много трудни бягства, като го потупваше по раменете, за да не го разсейва близостта на катера и хеликоптера, докато кара с опасна скорост. Научи се дори да управлява сама моторница с над тридесет възела, да подава или да намалява газта при бурно море, така че корпусът да не страда повече от неизбежното, да надига опашката при вълнение и да я балансира при спокойно плаване, да се спотайва близо до брега, възползвайки се от безлунните нощи, да се залепя до рибарски или друг голям кораб, за да прикрие собствения си сигнал от радара. Научи също и тактиките за бягство: да използва малкия радиус на завъртане на „Фантом“-а, за да избегне сблъсъка с най-мощните, но не толкова маневрени катери, да търси задницата на преследвача, да завива пред носа му или да го засича, като се възползва от преимуществото на бензина пред бавните дизелови двигатели на противника. Така преминаваше от страха към еуфорията, от победата към неуспеха и отново разбра нещо, което вече знаеше — че веднъж се губи, друг път се печели, а трети път нито се губи, нито печели. Хвърляше чували в морето, осветена в нощта от прожектора на преследвачите, или ги мяташе на рибарски корабчета и на черни сенки, нагазили до кръста във водата, които изникваха от пусти плажове сред шума на прибоя. Дори в един случай — единственият досега, по време на операция с хора, незаслужаващи голямо доверие, — тя сама прехвърляше пакетите, докато Сантяго пазеше в тъмнината, седнал в задната част със скрит под дрехата автомат „Узи“. Не го правеше като предпазна мярка срещу появата на митничари или полицаи — това би било в разрез с правилата на играта, — а за да се защити от хората, на които доставяха стоката. Те бяха французи с лоша слава и още по-лоши обноски. А после, същата нощ, след разтоварване на стоката и отправяйки се към Гибралтар, самата Тереса бе захвърлила с голямо облекчение „Узи“-то в морето.
40
Туристически маршрут в близост до крайбрежието при Кадис, покрай пасища, където се отглеждат расови бикове. — Б.р.