6.
Играя си с живота, играя си с късмета.
Открих Оскар Лобато чрез телефонно обаждане във вестник „Диарио де Кадис“. Тереса Мендоса, казах аз. Пиша книга за нея. Разбрахме се да обядваме на следващия ден във „Вента дел Чато“, стар ресторант до плажа на Кортадура. Тъкмо паркирах до вратата, срещу морето, а градът се виждаше в далечината, слънчев и искрящ в края на белия, пясъчен полуостров, когато Лобато слезе от един доста разнебитен форд, пълен със стари вестници и с пропуск „Преса“ на предното стъкло. Преди да тръгне към мен, той размени няколко думи с момчето, което пазеше колите, и го потупа по гърба, а то му благодари, все едно му бяха дали бакшиш. Лобато беше симпатичен, разговорлив, неизчерпаем източник на вицове и информация. След петнадесет минути вече бяхме близки приятели. А аз бях разширил познанията си за търговията — истинската контрабандна търговия с двувековна история, — за състава на соса, който ни сервираха с еленското месо, за наименованието и предназначението на всеки един от предметите, украсяващи стените на ресторанта и за garum, любимия рибен сос на римляните, от времето, когато градът се е наричал Гадес и туристите са пътували с триреми42. Преди основното ястие узнах също, че се намираме недалеч от Обсерваторията на Марина де Сан Фернандо, откъдето минава меридианът на Кадис. Там, през 1812-та година, наполеоновите войски, които обсадили града, но не стигнали вратата Тиера, отбеляза Лобато, били разположили лагера си.