— Гледал ли си филма „Лола Въглищарката“?
Говорехме си на „ти“ от доста време. Отвърнах му, че не съм. Тогава ми го разказа от начало до край. Хуанита Рейна, Вирхилио Тейчейра и Мануел Луна. Режисьор Луис Лусия. Заснет през 1951 година. Според легендата, която, разбира се, не отговаряше на истината, французите разстреляли Въглищарката точно тук. Национална героиня, такива работи. И песента. Да живее радостта, да умира скръбта, Лола, Лолита Въглищарката. Втренчи се в мен, докато аз се правех, че всичко това ми е много интересно, намигна ми, отпи от бялото вино „Илиера“ — точно бяхме отворили втората бутилка, — и заговори за Тереса Мендоса без никакъв преход към темата. От добро чувство към мен.
— Тази мексиканка. Този галисиец. Сновяха с хашиша нагоре-надолу, и всички си играеха на криеница… Епични времена — въздъхна той с капка носталгия в моя чест. — Опасни бяха, разбира се. Корави хора. Но я нямаше гадостта, която съществува днес.
Отбеляза, че продължава да е репортер. Както навремето. Шибан редови репортер, с извинение за израза. И бил много горд от това. В края на краищата не умеел да прави друго. Харесвала му работата, макар да продължавали да му плащат същите жълти стотинки както преди десет години. Но пък жена му носела вкъщи още една заплата. Нямали деца, които да му викат „Гладни сме, тате“.
— Това — заключи той — ти дава повече liberte, egalite et fraternite43.
Спря да говори, за да отвърне на поздрава на двама местни политици в тъмни костюми, които тъкмо сядаха на съседната маса — единият е съветник по културните въпроси, другият по градоустройството, прошепна едва чуто той. Нямат и средно образование. После продължи с Тереса Мендоса и галисиеца. Срещал ги понякога в Ла Линеа и Алхесирас. Тереса с индианското, почти хубавичко лице, с мургавата кожа и с онези големи очи, в които горял пламъкът на отмъщението. Не била кой знае какво, по-скоро средна работа. Но когато се нагласяла, изглеждала добре. С хубави гърди, между другото. Не много големи, но стояли така — Лобато приближи ръце към гърдите си и изпъна показалците навън — като новоизрасли рога на бик. Обличала се малко безвкусно, в стила на момичетата на контрабандистите, макар и не толкова крещящо: прилепнали панталони, леки блузки, високи токове. Накипрена, но не прекалено официална. Не дружеше много с другите. Носеше в себе си някакво зрънце изисканост, въпреки че бе трудно да се определи в какво точно се проявяваше то. Вероятно в начина на говорене, защото го правеше тихо, с мелодичен акцент и благовъзпитано. С красивите архаизми, които употребяват мексиканците. Понякога, когато се сресваше на прав път, със силно изпъната и прибрана назад коса, изглеждаше по-изискана отвсякога. Приличаше на Сара Монтиел във филма „Веракрус“. Трябва да е била на двайсет и няколко години. На Лобато му направило впечатление, че никога не носела злато, само сребро. Обици, гривни. Всичко от сребро и не много накити. Някой път си слагала седем тънки гривни на едната ръка. Май си имало специална дума, нещо като „седмица“44. Зън-зън. Спомнял си как подрънквали.
— В техните среди постепенно започнаха да я уважават. Първо, защото галисиецът имаше добро име. И второ, защото беше единствената жена, която се излагаше на риск там, в морето. В началото хората я вземаха на подбив, „тая за каква се мисли“ и разни подобни. Митничарите и ченгетата дори й се надсмиваха. Но когато тръгна слухът, че действа, сякаш има топки като някой мъжага, нещата се промениха.
Попитах го в какъв смисъл Сантяго е имал добро име. Лобато събра палеца и показалеца в кръг в знак на одобрение. Беше честен, каза той. Не говореше много, вършеше си свястно работата. Истински галисиец, в добрия смисъл на думата. Имам предвид, че не беше от тия мръсници, мълчаливи и опасни, нито от разпуснатите, нито от плашилата, от които бъка в бизнеса с хашиша. Беше тих, никакви скандали. Точен. Малко прекалено точен, не знам дали ме разбираш. Вършеше си работата, както чиновник ходи в офиса си. Другите, гибралтарците, можеха да ти кажат утре в три и в този час да са върху мацката си или да пият в някой бар, пък ти да ги чакаш, подпрян на някой стълб, да хващаш паяжина и да си гледаш часовника. Но ако галисиецът ти кажеше „Утре излизам“, нямаше какво повече да говорите. Излизаше, дори да имаше четириметрови вълни. Човек на думата. Професионалист. Това не винаги беше добре, защото засенчваше другите. Желанието му беше да събере достатъчно финикийски знаци, за да се посвети на друго. Навярно затова се разбираха с Тереса. Изглеждаха влюбени, разбира се. Хванати за ръка, прегръдчици, нали знаеш. Обичайните неща. Обаче в нея имаше нещо, което никога не успяваш напълно да схванеш. Не зная дали ме разбираш. Нещо, което те кара да си задаваш въпроса дали е искрена. Виж, нямам предвид лицемерие или нещо подобно. Слагам си ръката в огъня, че беше добро момиче… Говоря за друго. Бих казал, че Сантяго я обичаше повече, отколкото тя него. Capisci?… Защото Тереса оставаше винаги малко далечна. Усмихваше се, беше тиха и мила жена. Сигурен съм, че и в леглото си прекарваха страхотно. Но това малко нещичко, разбираш ли?… Понякога, ако човек обърнеше внимание — а на мен това ми е работата, приятелю — забелязваше нещо особено в начина, по който гледаше всички ни, включително Сантяго, сякаш ни даваше да разберем, че не ни вярва напълно. Все едно си бе приготвила сандвич, загънат във фолио, чанта с няколко дрешки и билет за влак. Виждаш я да се смее, да си пие текилата — обожаваше текила, разбира се, — да целува мъжа до себе си и изведнъж с изненада откриваш в очите й странен израз. Сякаш си мислеше: това не може да продължава вечно.
44
Semanario (исп.) — седмичник, със същата дума се наричат и седемте еднакви сребърни гривни — Б.р.