— Четиристотин килограма — каза Канябота тихо — … Масло от хашиш, седем пъти по-чисто от обикновения хашиш. Направо върха.
В едната си ръка държеше джин с тоник, в другата — английска цигара със златен филтър. Ту отпиваше от напитката, ту дръпваше от цигарата. Беше нисък и пълен, потеше се през цялото време. Ризите му бяха мокри под мишниците и на врата, където проблясваше неизбежната златна верижка. Навярно, реши Тереса, работата му е такава, че го кара да се поти. Защото Канябота45 — не й беше известно дали името беше фамилия или прякор, — беше това, което на жаргона на техния занаят се наричаше „доверено лице“: местен агент, свръзка или посредник между трафикантите от едната и от другата страна. Експерт по нелегална логистика, който организираше изнасянето на хашиша от Мароко и подсигуряваше приемането му. Това включваше договаряне на превозвачи като Сантяго и съучастничеството на някои местни власти. Тази вечер го придружаваше сержант от градската полиция — слаб, петдесетгодишен, в цивилно облекло, — и той беше само един от клавишите, които трябваше да бъдат натиснати, за да прозвучи музиката. Тереса го познаваше отпреди и знаеше, че живее някъде около Естепона. Имаше и пети човек в групата: адвокат от Гибралтар, казваше се Еди Алварес, дребен, с рядка, къдрава коса, с очила с дебели стъкла и нервни ръце. Кантората му не биеше на очи, намираше се близо до пристанището на британската колония и осигуряваше адресната регистрация на десет или петнадесет фирми-фантоми. Той отговаряше за контрола на парите, които плащаха на Сантяго след всяко пътуване.
— Този път ще е добре да водим „нотариуси“ — каза Канябота.
— Не — Сантяго поклати много спокойно глава в знак на отказ. — Прекалено много хора на борда. Това е лодка, а не пасажерски ферибот.
„Нотариусите“ бяха свидетели, които трафикантите качваха на моторниците, за да удостоверят, че всичко върви според предвижданията: единият от страна на доставчиците, обикновено мароканец, другият — от страна на купувачите. Канябота не изглеждаше доволен от тази новина.
— Тя — посочи той Тереса — би могла да остане на сушата.
Сантяго не отдели очи от довереното лице, докато поклащаше глава.
— Не виждам защо. Тя ми е екипажът.
Канябота и полицаят погледнаха укорително Еди Алварес, като че ли бе отговорен за отказа. Но адвокатът сви рамене. Безполезно е, казваше жестът му. Позната история, освен това аз съм тук само да гледам. Какво, по дяволите, искате от мен?
Тереса прокара пръст по запотеното стъкло на чашата си. Никога не бе проявявала желание да присъства на сбирките им, но Сантяго винаги настояваше. Рискуваш толкова, колкото и аз. Не говори, ако не искаш, но няма да ти навреди да си в течение на нещата. А ако на тия им пречи присъствието ти, да вървят на майната си. Всичките. В крайна сметка, техните жени си седят вкъщи, клатят си краката, а не рискуват кожата си при арабите четири-пет нощи в месеца.
— Плащането както винаги, нали? — попита Еди Алварес, бдящ за своето.
Плащането ще се извърши на следващия ден след предаване на стоката, потвърди Канябота. Една трета направо по сметка в банка „BBV“ в Гибралтар — испанските банки в колонията не зависеха от Мадрид, а от клоновете в Лондон и това даваше прекрасни възможности за недотам ясни фискални операции, — две трети на ръка. Двете трети — пари на черно, разбира се. Но ще трябва няколко проклети фактури за тия от банката. Обичайната бумащина.
— Уточнете всичко с нея — каза Сантяго и погледна към Тереса.
Канябота и полицаят се спогледаха неловко. Разказва ни се играта, казваше мълчанието им. Да се разправяме с жена по тия въпроси. В последно време Тереса все повече се занимаваше със счетоводството на бизнеса. Това включваше контрол на разходите, засичане на сметките, ключови телефонни обаждания, периодични посещения при Еди Алварес. Също така фирма с адресна регистрация в кантората на адвоката, банкова сметка в Гибралтар, както и влагане на парите, чийто произход можеше да се докаже, в нискорискови инвестиции: нещо не много заплетено, защото и самият Сантяго нямаше навика да си усложнява живота с банките. Адвокатът от Гибралтар наричаше това минимална инфраструктура. Консервативен подход, уточняваше той, когато носеше вратовръзка и говореше като експерт. Допреди известно време, и въпреки недоверчивата си природа, Сантяго се беше оставил почти слепешката на Еди Алварес, който му вземаше комисионна и за най-простите срочни влогове при внасяне на легалните пари. Тереса беше променила това. Предложи всичко да се влага в по-доходни и сигурни инвестиции и дори адвокатът да направи Сантяго съдружник в един бар на „Мейн стрийт“, за да перат част от приходите. Тя не разбираше от банки, нито от финанси, но от работата в обменното бюро на улица „Хуарес“ в Кулиакан беше наясно с някои положения. Така, малко по малко, се впусна в тези дела. Подреждаше документите, осведомяваше се какво може да се прави с парите, вместо да стоят замразени на някое скрито място или в банкова сметка. Скептичен в началото, Сантяго трябваше да се предаде пред очевидните факти: тя разбираше от сметки и беше способна да предвижда възможности, които на него и през ум не му минаваха. И най-вече, отличаваше се със забележителен здрав разум. Синът на галисийския рибар беше от тези, които пазят парите в найлонови пликове на дъното на гардероба. За разлика от него, за Тереса винаги съществуваше възможността две и две да са пет. Така че преди Еди да започне с недомлъвките, Сантяго изясни, че за парите има думата тя. Ти си под чехъл, беше диагнозата на адвоката, когато успя да сподели впечатленията си насаме с него. Надявам се накрая да не я направиш съсобственичка на всичките си пари: „Галисийско-ацтекско дружество“ или някоя простотия от тоя род. Виждал съм и по-странни работи. Знаем ги какви са жените, да не говорим пък за тихите води. Първо се наместват в леглото ти, после ги оставяш да разписват документи, след това прехвърляш всичко на тяхно име и накрая се измъкват, като ти вземат всичко до стотинка. Това, отвърна Сантяго, си е моя работа. Чуй добре и да сме наясно. Мо-я ра-бо-та. Освен това ще ти тегля една майна. Каза го и изгледа адвоката така, че последният изпи безмълвно уискито с лед, като почти напъха очилата в чашата си. Намираха се на терасата на хотел „Рок“, целият залив на Алхесирас се простираше под тях. Повече никога не изказа опасения по въпроса. Дано те пипнат, глупако. Или тая лисица да ти сложи рога. Това трябва да си е мислел Еди Алварес, но не каза нищо.