— Идеалният вариант е да ги заловиш in flagranti48, със съучастниците, които ги чакат на сушата… Искам да кажа, точно когато са на плажната ивица. Преди да хвърлят чувалите във водата и да хукнат, все едно ги гони дяволът.
— Не можеш да си представиш как хукват — повтори настойчиво Лобато, който беше присъствал на няколко преследвания.
— Така е. И е толкова опасно за тях, колкото и за нас — сега Колядо се подсмихваше, хищното му изражение ставаше все по-подчертано, сякаш това го забавляваше. — Така беше тогава, и сега пак е същото.
Изпитва удоволствие, реших аз. Този кучи син изпитва удоволствие от работата си. Затова петнадесет години излиза на нощен лов и има зад гърба си единадесет хиляди часа, за които спомена Лобато. Разликата между ловци и плячка не е много голяма. Никой не се качва на „Фантом“-а само заради парите. Никой не го преследва само от чувство за дълг.
Онази нощ, продължи Колядо, митническият хеликоптер се снижи бавно, в посока на сигнала близо до брега. Чема Бесейто — капитанът на катера „H.J.“ — беше много способен. Приближаваше със скорост от петдесет възела и щеше да се появи след пет минути. Така че Колядо снижил до петстотин стъпки. Канел се да маневрира над плажа и помощник-пилотът и наблюдателят да скочат, ако е необходимо. Тогава изневиделица долу запалили светлини. Фарове на коли осветили пясъка. За миг се видял „Фантом“-ът, черен като сянка, почти достигнал брега. После се наклонил наляво и поел с пълна скорост сред облак бяла пяна. Тогава Колядо се спуснал след него с хеликоптера, запалил прожектора и започнал да го следва на един метър над водата.
— Носиш ли снимката? — попита го Оскар Лобато.
— Коя снимка? — заинтересувах се аз.
Лобато не отговори. Гледаше Колядо лукаво. Пилотът въртеше чашата с лимонов сок, сякаш не можеше да се реши.
— В крайна сметка — настоя Лобато — минали са десет години.
Колядо се подвоуми още малко. После постави на масата кафяв плик.
— Понякога — обясни той, сочейки плика, — правим снимки на хората от моторниците по време на преследването, с цел да ги идентифицираме… Не е за полицията, нито за пресата, а за нашите архиви. Не е толкова лесно, прожекторът играе, водни пръски и тъй нататък. Един път снимките стават, друг път — не.
— Тази стана — Лобато се усмихваше. — Покажи я най-сетне.
Колядо извади снимката от плика и я сложи на масата. Като я видях, зяпнах. Черно-бяла, 18×24, качеството не беше съвършено: прекалено много снежинки и малко не на фокус. Но сцената бе запечатана с прилична яснота, като се вземе предвид, че снимката беше направена при скорост от петдесет възела и един метър над водата, сред облак пяна, вдиган от моторницата, подкарана с пълна сила. Ска на хеликоптер на първи план, наоколо мрак, бели петънца, увеличаващи многократно отблясъка от светкавицата на апарата. Сред всичко това можеше да се види централната част на „Фантом“-а, откъм левия борд. А в лодката — образа на тъмнокос мъж, с лице, цялото във вода, взрян напред в мрака, приведен над руля. Зад него, на пода на моторницата, с ръце на раменете му, с които сякаш му съобщаваше за движението на хеликоптера, който стръвно ги следеше, бе приклекнала млада жена. Беше облечена в непромокаемо тъмно яке, по което се стичаше вода. Косата, мокра от пръските, беше вързана на опашка отзад, устните й — здраво стиснати. Фотоапаратът я беше изненадал полуобърната, гледаща настрани и малко нагоре към хеликоптера. Лицето бе бледо поради близостта на светкавицата, сгърчено от изненадата при просветването й. Тереса Мендоса на двадесет и четири години.
Тръгна зле от самото начало. Първо мъглата, още щом минаха фара на Сеута. После закъснението на рибарския кораб. Чакаха го в открито море, сред мрака и мъглата, без да виждат нищо, което да им служи за ориентир. Екранът на „Фуруно“ междувременно се изпълваше със сигнали от търговски кораби и фериботи, някои на опасно близко разстояние. Сантяго беше неспокоен. Въпреки че Тереса го виждаше само като тъмна сянка, тя усещаше тревогата му, докато той кръстосваше от единия до другия край на „Фантом“-а, за да провери дали всичко е наред. Мъглата ги скриваше достатъчно и тя се осмели да запали една цигара. Клекна ниско до командното табло на моторницата, за да е на завет, и скри огънчето в шепата си. Времето й стигна да изпуши три цигари. Най-сетне „Хулио Верду“, издължена сянка, по която се движеха черни силуети, подобни на призраци, изникна от тъмната бездна, точно когато източният вятър разкъсваше мъглата на парцали и я отнасяше. Но с товара също изникнаха проблеми. Докато прехвърляха опакованите в найлон двадесет пакета и докато Тереса ги нареждаше равномерно от двете страни на лодката, Сантяго забеляза с учудване, че са по-големи от очакваното. Същите са на килограм, но с по-големи размери, каза той. Това означаваше, че не са сапунените калъпи, а е шоколад, от обикновения. От лошия, вместо от по-чистия, по-концентрирания и по-скъпия. А в Тарифа Канябота беше говорил за хашишово масло.