— Камъкът! — изкрещя тя на Сантяго, като се наведе над рамото му. — … Близо сме до камъка!
На светлината на преследващия ги прожектор, тя го видя да кима с глава, без да откъсва вниманието си от кормилото и пътя, хвърляйки от време на време бегли погледи към катера и към брега, за да изчисли отстоянието и дълбочината, на които се движеха. В този момент катерът се отдели малко от тях, хеликоптерът приближи. Като погледна нагоре, сложила ръка над очите си, Тереса смътно различи тъмна сянка с бяла каска, която слизаше към ската на хеликоптера, а пилотът се опитваше да го нагласи точно над двигателя на „Фантом“-а. Остана смаяна от тази необикновена гледка: мъжът висеше между небето и морето, с едната ръка се бе хванал за вратата на хеликоптера, в другата държеше някакъв предмет. Необходимо й бе време, за да различи, че е пистолет. Нима смята да стреля по нас, помисли си тя изумена. Не могат да го направят. Това е Европа, по дяволите, нямат право да се отнасят с нас така, да ни застрелят почти от упор. Моторницата направи по-дълъг скок и тя падна по гръб. Стана бързо и с изкривено от ужас лице се канеше да изкрещи на Сантяго, ще ни застрелят, копеле, намали, спри, спри, преди да са ни надупчили. Но видя, че мъжът с бялата каска насочва пистолета към капака на двигателя и изпразва там един пълнител, изстрел след изстрел, оранжеви отблясъци в лъча на прожектора, сред хилядите частици кипяща вода. Пукот, пам, пам, пам, почти заглушен от грохота на мотора, перките на птичката, шума на морето и плющенето от ударите на корпуса на „Фантом“-а в плитките води на крайбрежието. И внезапно мъжът с бялата каска потъна отново във вътрешността на хеликоптера, който се издигна леко, без обаче да престава да ги осветява. А катерът скъси заплашително разстоянието, докато Тереса гледаше зашеметена черните дупки в капака на мотора. А той продължаваше да работи, все едно нищо не бе станало, на пълни обороти, нямаше следа дори от дим. Така че Сантяго поддържаше невъзмутимо курса на моторницата. Не се беше обърнал нито веднъж да провери какво става зад него или да попита Тереса дали е невредима, нито каквото и да било друго. Следеше единствено бясното препускане, изглеждаше готов да го прави до края на света, или на живота си, или на живота им.
Камъкът, сети се тя отново. Скалата на Леон, трябва да беше близо, на няколко метра от носа. Изправи се зад Сантяго, за да види какво има отпред. Опитваше се да премине с поглед пелената от пръски, огряна от бялата светлина на прожектора и да различи скалата в тъмнината на брега, криволичещ пред тях.
Надявам се той да я види навреме, рече си тя. Надявам се да го направи на достатъчно разстояние, за да маневрира и да го избегне, надявам се и катерът да ни го позволи. Пожелаваше си всичко това, когато видя скалата отпред: черна и заплашителна. Нямаше нужда да гледа наляво, за да установи, че катерът на митниците извиваше, за да я заобиколи. В същото време Сантяго, със струйки вода по лицето и разширени очи пред заслепяващата светлина, която не ги изпускаше и за миг, докосваше лоста на стабилизатора и рязко извиваше кормилото на „Фантом“-а, сред връхлитащата вода, която ги обгърна с прозирния си бял облак. Избегна опасността, преди да ускори и да се върне в пътя си, с петдесет възела, в спокойна вода между мястото, където се разбиваха вълните и най-плиткото дъно. В този момент Тереса погледна назад и видя, че камъкът не беше онази шибана скала, а ставаше дума за лодка, закотвена в мрака, която приличаше на него. Скалата на Леон все още беше пред тях, очакваше ги. Отвори уста, за да извика на Сантяго, че това отзад не е камъкът, внимавай, още е пред нас. Тогава видя хеликоптерът да угася прожектора и да се издига рязко, катерът да се отдели с отривист завой и се насочва към открито море. Видя и себе си, сякаш отстрани, неподвижна, сама в тази лодка, сякаш всички се канеха да я изоставят на влажно и тъмно място. Почувства ужасяващ страх — познат, защото беше разпознала Ситуацията. Тогава светът избухна и се пръсна на парчета.
7.
Белязаха ме с номер „Седем“.
… И в същото време Дантес почувства, че го хвърлят в някаква огромна празнота, че прекосява въздуха като ранена птица и пада, пада в смразяващ сърцето му уплах49…
Тереса Мендоса прочете отново тези редове и остана за миг замислена, с отворена книга на коленете, загледана в двора на затвора. Още беше зима и светлият правоъгълник, движещ се в противоположна на слънцето посока, сгряваше костите й, сраснали се донякъде под гипса на дясната й ръка, и под дебелия вълнен пуловер, даден й от Патрисия О’Фарел. Приятно й беше там в последните часове на сутринта, преди да прозвучи звънецът за обяда. Наоколо стотици жени говореха едновременно, насядали като нея на слънце. Пушеха, излегнати по гръб, използвайки случая или да се потекат, или да се разходят на малки групички, кръстосвайки двора. Правеха го с походката, присъща на затворнички, принудени да се движат в ограничено пространство: двеста и тридесет крачки в едната посока, кръгом и отново, едно, две, три, четири и т.н., лек завой при стената, окичена с наблюдателни постове и тел, която ги делеше от отделението за мъже, двеста двадесет и осем, двеста двадесет и девет, двеста и тридесет, точно до баскетболното игрище, после пак двеста и тридесет обратно към стената. И така осем, или десет, или двадесет пъти на ден. След два месеца в Пуерто де Санта Мария, Тереса добре познаваше тези ежедневни разходки. Без да си даде сметка, тя също бе усвоила въпросната походка с леко и бързо гъвкаво полюляване, характерно за затворничките ветеранки. Движеха се стегнато и насочено, все едно наистина отиваха някъде. Патрисия О’Фарел я бе накарала да обърне внимание на това няколко седмици след пристигането й. Трябва да се видиш, каза й тя, вече ходиш като затворничка. Тереса беше убедена, че Патрисия, която сега се беше излегнала близо до нея, с ръце на тила, с къса, златиста коса, проблясваща на слънцето, никога нямаше да върви така, дори да прекараше още двадесет години в затвора. В ирландската и хереската50 й кръв, помисли си тя, имаше прекалено много класа, добри обноски и интелект.
49
А. Дюма, „Граф Монте Кристо“ — превод на бълг. Атанас Далчев и Невяна Розева, изд. „Народна младеж“, 1987 г. — Б.пр.