— Довиждане, кучки.
Патрисия дори не беше отворила очи. Лежеше все така с ръце на тила. Другите се разсмяха шумно, отвърнаха с куп сочни грубости и продължиха да кръстосват двора. Тереса ги погледа как се отдалечават, после се обърна към приятелката си. Не й трябваше много време, за да разбере, че Патрисия О’Фарел се радваше на особени привилегии сред затворничките. Разполагаше с пари, които надвишаваха сумите, полагащи им се според закона, получаваше разни неща отвън, а на такова място това позволяваше да разчиташ на благосклонно отношение от страна на останалите. Дори надзирателките и служителките се отнасяха към нея с повече уважение, отколкото към другите. Но тя притежаваше и някаква власт, която нямаше нищо общо с парите. Имаше богата култура, а това отличаваше човека там, където по-голямата част едва имаха начално образование. Изразяваше се добре, четеше книги, познаваше влиятелни хора. Затова нямаше нищо странно, че затворничките я търсеха, за да им помогне в писането на молби за различни позволения, за облекчаване на режима, обжалвания и други скрипиални документи, за които обикновено се грижеха адвокатите. Но те нямаха адвокати — хората от тая професия се изпаряваха, щом присъдата се окажеше категорична, а някои и по-рано, — нито имаха с какво да им платят. Тя се снабдяваше и с наркотици, от долнопробен хашиш с всякакъв цвят до шоколад и кокаин. Никога не й липсваше хартия за завиване на цигари или фолио, за да си приготвят едно жълто51, както си му е редът. Разправяха, че малко след като дошла в Ел Пуерто една стара затворничка се опитала да я тормози. О’Фарел изтърпяла предизвикателството, без да си отвори устата. А на другата сутрин, както били голи под душа, поздравила с „добро утро“ оная женска, като подпряла в гърлото й шиш, направен от пръчка, взета от кутия на пожарогасителен маркуч. Никога повече, скъпа, били думите й, като се гледали отблизо, водата се стичала върху тях, а останалите затворнички се били насъбрали, сякаш щели да гледат сериал по телевизията. Е, после всички се заклели в своите мъртви, сиреч в най-скоро убитите си близки, че не са видели нищо. Провокаторката, някоя си Кис, със слава на голяма смелчага, с прякор Валенсианката, била напълно съгласна.
Полковник О’Фарел. Тереса забеляза, че Патрисия беше отворила очи и я гледаше. Изви бавно очи настрани, за да не проникне другата в мислите й. Често по-младите и беззащитните си купуваха закрилата на някоя уважавана и опасна затворничка като Кис — опираше все до едно и също, — в замяна на очевидни услуги в онова заточение без мъже. Патрисия никога не бе повдигала този въпрос. Но понякога Тереса я хващаше да я наблюдава с втренчен и малко замислен поглед, сякаш гледаше нея, а разсъждаваше за друго. Усещаше се съзерцавана така при пристигането си в Ел Пуерто. Щракане на ключалки, резета и врати. Трак, трак, трак. Отекване на стъпки, бездушни гласове на надзирателки и онази миризма на затворени жени, мръсни дрехи — направо да ти се повдигне, непроветрени дюшеци, гранясала храна, пот, белина. Наблюдаваше я така, докато се събличаше първите нощи или сядаше на тоалетната чиния, за да облекчи нуждите си, силно притеснена от липсата на възможност да се усамоти. После свикна, седеше със смъкнати до глезените бикини и джинси, а Патрисия я гледаше от нара си, безмълвно, захлупила книгата, която четеше, на корема си — имаше цяла лавица с книги. Изучаваше я през цялото време, от главата до петите, дни, седмици и понякога все още го правеше. Както сега. Беше отворила очите си и я гледаше, след като покрай тях минаха момичетата на Трини Санчес, по прякор Макоки III.
Върна се към четенето. Току-що бяха хвърлили Едмон Дантес от скалистия бряг, завързан в чувал и с гюле на краката за баласт, като смятаха, че това е трупът на стария абат. Морето е гробището на замъка Иф52…, зачете тя жадно. Надявам се, че ще се измъкне, каза си тя и бързо прелисти на следващата страница и следващата глава. Но Дантес, замаян, почти задушен, съумя все пак да сдържи дъха си53… Да му се не види. Дано да успее да изплува, да се върне в Марсилия, да си върне кораба и да си отмъсти на тримата мръсни гадняри, приятели му се пишеха мерзавците, задето го продадоха по най-долен начин. Тереса никога не си беше представяла, че книга може да погълне вниманието й до такава степен, че да иска да я оставят на мира и да продължи четенето от мястото, където го беше прекъснала, отбелязвайки си го точно, за да не пропусне и страница. Патрисия й я даде, след като й говори много за нея. Тереса й се чудеше как толкова време не помръдва, забила поглед в книгите си, за какво въобще си вкарваше всичко това в главата, и го предпочита пред сериалите — нея я очароваха мексиканските, защото слушаше родния си акцент, — пред филмите и състезанията, които другите затворнички се струпваха да гледат в залата с телевизора. Книгите са врати, които те извеждат на улицата, казваше Патрисия. От тях се учиш, образоваш, мечтаеш, представяш си, живееш живота на други хора и умножаваш твоя хиляди пъти. Да видим кой ще ти даде толкова много срещу толкова малко, Мексиканке. Служат още да държиш настрана лоши неща: призраци, самота и други подобни скапанящини. Понякога се питам как се оправяте вие, дето не четете. Но никога не й каза, че трябва да прочете определена книги, да погледне тази или онази. Изчака Тереса да се реши сама, след като няколко пъти я свари да разглежда двадесетте или тридесетте й книги, подновявани от време на време. Бяха екземпляри от затворническата библиотека и други, пращани й от близки или приятели отвън, или пък ги поръчваше на затворнички с право на излизане. Най-сетне, един ден Тереса каза: „Бих искала да прочета една книга, никога не съм го правила“. Държеше в ръце „Нежна е нощта“ или нещо от този род, което бе предизвикало любопитството й, защото звучеше страшно романтично и на корицата имаше нарисувана млада девойка, изискана и стройна, с шапка, съвсем в стила на висшето общество от двайсетте години. Но Патрисия поклати глава, взе я от ръцете й и каза почакай, всяко нещо с времето си, първо трябва да прочетеш друга, която ще ти хареса повече. На следващия ден отидоха в библиотеката на затвора и помолиха Марсела Конехо54, отговорничката — Конехо беше прякорът й, била сложила на свекърва си белина с тази марка в бутилка вино, — да им даде книгата, която сега Тереса държеше. Говори се за един затворник като нас, обясни Патрисия, когато видя притеснението й, че ще трябва да чете нещо толкова дебело. И забележи: поредица „Колко знаем“, издателство Поруа, Мексико. Дошла е оттам, като теб. Предопределени сте една за друга.
52
А. Дюма „Граф Монте Кристо“ — превод на бълг. Атанас Далчев и Невяна Розева, изд. „Народна младеж“, 1987 г. — Б.пр.