Наслаждаваше се на цигарата, както обикновено развита и после навита отново, с хашиш вътре. На Тони, управителя на заведението, не му се нравеше, че тя пуши и друго, освен тютюн, когато той е наоколо. Но в тези ранни часове Тони още не беше пристигнал, имаше време, докато дойдат и почиващите, и превземат плажа — бяха първите дни на сезона, — така че можеше да пуши спокойно. А текилата към портокаловия сок или обратното, портокаловият сок към текилата, й идваше прекрасно. Беше започнала работа в осем часа — чисто кафе без захар, хляб със зехтин, една поничка за закуска, — подреждане на шезлонги, метене на пода, поставяне на столовете и масите. Предстоеше й работен ден, който по нищо не се отличаваше от предишния и следващия: мръсни чаши от гранисадо59, от орчата60, от кафе с лед, от коктейли „Куба либре“, от минерална вода — зад тезгяха, на бар плота и по масите, с надута глава и мокра от пот блуза, под палмовия покрив, по който жареха слънчевите лъчи. Влажният задух й напомняше за Алтата през лятото, но тук имаше повече хора и по-силен мирис на плажно масло. На всичкото отгоре беше и любезна с безочливите клиенти: поръчах го без лед, хей, ти, поръчах с лимон и лед, не ми казвай, че нямате фанта, дали сте ми сода, а аз исках минерална вода. Мамка му. Тези испанци, живеещи в Латинска Америка, и гринговци с техните панталонки на цветя, мазни, зачервени кожи и тъмни очила, с техните крещящи деца, с плът, преливаща от банските костюми, с плажни ризки и шалове, се оказваха по-лоши, по-големи егоисти и по-пренебрежителни от посетителите в бардаците на Дрис Ларби. Тереса прекарваше сред тях дванадесет часа на ден, сновеше през цялото време, не й оставаха десет свободни минути, за да подвие крак. Старото счупване на ръката я болеше от тежестта на подноса с напитките. Вечно с коса, прибрана на две плитки, с кърпа, вързана на челото, за да не капе потта в очите й. И постоянно усещаше подозрителния поглед на Тони, забит в тила й.
Не беше съвсем зле все пак. Тези мигове сутринта, когато свършваше с подреждането на заведението и шезлонгите и сядаше на спокойствие срещу плажа и морето, в спокойно очакване. Или когато вечер се разхождаше по брега, на път за скромния си пансион в старата част на Марбеля. Същото правеше и преди — сякаш бяха минали векове, — в Мелиля, след като затваряха бар „Ямила“. След излизането от Ел Пуерто де Санта Мария най-трудно й бе да свикне с трескавия живот вън, с шумовете, с движението на колите, тълпите народ по плажовете, оглушителната музика в баровете и дискотеките, претъпканата с хора крайбрежна ивица от Торемолинос до Сотогранде. След година и половина на режим и писани правила, Тереса робуваше на навици, които в трите месеца на свобода все още я караха да се чувства по-неудобно тук, отколкото зад решетките. В затвора разказваха случаи, когато хора, осъдени на дълги години, при излизането си, се опитвали да се върнат към единствения вече възможен за тях дом. Тереса никога не повярва в това, докато един ден, пушейки седнала на същото място както сега, не почувства носталгия към реда, режима и тишината зад решетките. Затворът е дом единствено за нещастниците, беше казала веднъж Пати. За тези, които нямат мечти. Абат Фариа — Тереса беше прочела „Граф Монте Кристо“ и още много други книги и продължаваше да си купува романи, които се трупаха в стаята й в пансиона, — не е от тези, които приемат затвора за свой дом. Точно обратното: старият затворник бленуваше да излезе и да си върне откраднатия му живот. Като Едмон Дантес, но вече прекалено късно. Тереса разсъждава дълго и стигна до заключението, че за двамата съкровището беше само претекст, за да продължат да живеят, да мечтаят за бягството, да се чувстват свободни, въпреки ключалките и стените на замъка Иф. За Полковник О’Фарел историята за загубената пратка кока беше също, по неин си начин, средство да продължи да живее. Навярно затова Тереса не повярва напълно в нея. Колкото до затвора като дом за нещастниците, това вероятно беше истина. Затова, когато я спохождаше затворническата носталгия, тя винаги бе примесена с угризения. Подобно на тези грехове, които, според свещениците, се появяваха, когато прехвърляш някои неща много пъти в главата си. При все това, в Ел Пуерто всичко изглеждаше лесно, думите „свобода“ и „утре“ бяха нещо, лишено от конкретност, то ги очакваше в края на календара. В замяна на това сега живееше в свършека му, между страниците със стари дати, които преди месеци са означавали само число на стената и които внезапно се бяха превърнали в дни от двадесет и четири часа, в сивкави зазорявания, сварващи я все така будна.