— Защо ме покани?
Без да я погледне, Пати поднесе чашата към устата си.
— Помислих си — каза тя с влажни устни, — че ще ти е приятно да пийнеш една чашка.
— Има барове за тая работа. А и това не е моята среда.
Пати остави чашата на масата и запали цигара. Предишната стоеше недопушена и догаряше в пепелника.
— Нито пък е моята. Или поне не съвсем — тя обходи с многозначителен поглед обкръжението си. — Сестрите ми са пълни идиотки. Да организират парти, това е, което те разбират под завръщане в обществото. Вместо да ме скрият, те ме показват, разбираш ли? По този начин демонстрират, че не ги е срам от заблудената овца… Тази нощ ще си легнат със спокойна съвест и студ между краката, както обикновено.
— Вероятно си несправедлива към тях. Навярно радостта им е искрена.
— Несправедлива?… Аз? — тя прехапа долната си устна в неприятна усмивка. — Можеш ли да повярваш, че още никой не ме е попитал как е било в затвора?… Темата е табу. Само здравей, скъпа. Целувчица. Намирам, че изглеждаш прекрасно. Сякаш съм била на почивка на Карибите.
Тонът й е по-нехаен, отколкото в Ел Пуерто, помисли си Тереса. По-лекомислен и небрежен. Казва същите неща, по същия начин, но има нещо различно: сякаш се чувства длъжна да ми дава обяснения, които в предишния ни живот не бяха нужни. Следеше я от първия момент, когато се отдели от някакви приятели, за да я посрещне и после я оставя на няколко пъти сама, за да снове сред гостите. Необходимо й бе време, за да я познае. За да признае наистина за нейни тези усмивчици, които забелязваше отдалеч, заговорническите погледи, които си разменяше с непознати за Тереса хора, цигарите, които приемаше, накланяйки глава, за да й поднесат огън, като междувременно хвърляше поглед насам. Тереса стоеше на мястото си, без да отива при никого, защото не знаеше какво да каже, а и никой не я заговаряше. Накрая приятелката й се върна при нея и отидоха да седнат на креслата на верандата. Тогава вече постепенно започна да разпознава у нея предишната Пати. Наистина обясняваше прекалено много неща, оправдаваше ги, сякаш не беше сигурна, че Тереса ги разбира или — това й хрумна внезапно, — че ги одобрява. Подобна възможност даваше повод за размисъл. Навярно, реши тя след дълга главоблъсканица, създадената зад решетките представа за човека не е валидна навън и вече на свобода всеки образ трябва отново да се изгражда. Да се утвърди на светлината на улицата. Ако е така, помисли си тя, Полковник О’Фарел тук не е никой или не е това, което наистина иска и има интерес да бъде. Възможно е също да я е страх, че аз ще си дам сметка за това. Колкото до мен, преимуществото ми е, че никога не съм знаела какво съм била там вътре и вероятно затова не се безпокоя какво съм сега навън. Не се налага да обяснявам нищо на никого. Нито пък да доказвам.
— Все още не си ми обяснила какво правя аз тук — рече тя.
Пати сви рамене. Слънцето падаше все по-ниско на хоризонта и възпламеняваше въздуха с червеникавите си лъчи. Късата й рижа коса изглеждаше опърлена от тази светлина.
— Всяко нещо с времето си — притвори клепачи, загледана в далечината. — Наслаждавай се и после ще ми кажеш как ти се е сторило.
Сигурно е съвсем просто, разсъждаваше Тереса. Авторитетът, може би. Полковник без войска, която да командва, генерал в пенсия, за чиято слава никой не знае. Вероятно ме е поканила, защото има нужда от мен, реши тя. Защото я уважавам и познавам последната година и половина от живота й, а тези тук — не. За тях е само една префърцунена и леконравна госпожичка, черна овца, която изтърпяват и приемат, защото е от същата каста. А съществуват общества и фамилии, които никога не отхвърлят публично своите, въпреки че ги мразят и презират. Навярно затова търси компанията ми. Един свидетел. Някой, който знае и вижда, макар да сме вече на свобода. В същността си животът е много прост: дели се на хора, с които се чувстваш длъжен да разговаряш, докато пиеш питието си, и хора, с които можеш мълчаливо да пиеш в продължение на часове, както правеше Гуеро Давила в онази кръчма в Кулиакан. Хора, които знаят или усещат достатъчно, за да бъдат думите излишни, и такива, които са с теб, но всъщност не съвсем. Това е, няма друго. Може би наистина е така, макар да не зная докъде ни води това. До кой нов вариант на думата самота.
— За твое здраве, Полковник.
— И за твое, Мексиканке.
Чукнаха се с чашите. Тереса се огледа наоколо, наслаждавайки се на аромата на текилата. В една от групичките, разговаряща до басейна, видя млад мъж, толкова висок, че изпъкваше сред останалите. Беше строен, с много черна коса, сресана назад и намазана с гел, дълга и къдрава на тила. Беше облечен в тъмен костюм, бяла риза без вратовръзка, черни, лъскави обувки. Издадената брадичка и големият, извит нос му придаваха интересен, изпит орлов профил. Мъж от класа, мина й през ума. Като онези испанци, както си ги представяхме преди, аристократи, идалговци и прочие — в крайна сметка все трябва да е имало нещо, за което се е продала Малинче65 — и които сигурно никога не са съществували.
65
Млада, красива индианка, която от любов към завоевателя на Мексико Фернан Кортес предава хората от собствената си раса. — Б.пр.