— Готови ли сте? — питам.
Те кимнат утвърдително, но аз усещам страха им. Това нямаше как да го упражним предварително. Цялата идея си е само теоретична — вярно, логична, но все пак теоретична. Ами, ако не сработи… Заповядвам си да не довършвам тази мисъл. Трябва да сработи, и толкова.
— Затвори вратата — казва Майли, но аз поклащам глава.
— Не и докато не се върне Сьорен — отговарям.
До ушите ни достигат виковете на каловаксийците, все още достатъчно далеч и неразбираеми, но… Аз не отстъпвам: стоя, поставила ръка на вратата на килията, приковала поглед в тъмния край на коридора, сякаш се опитвам да накарам Сьорен да се появи пред погледа ми със силата на мисълта си.
— Може някой да го е познал — настоява Майли. — Може изобщо да не дойде. Наистина ли искаш да рискуваш всичко заради един каловаксиец?
— О, я млъквай! — тросва се Артемизия. — Можем да почакаме още една минута.
Но и в нейния глас звучи тревога. Никога не съм си мислила, че ще видя Артемизия да се тревожи за Сьорен, но самата аз съм прекалено притеснена, за да я подразня.
Какво ще стане, ако не се върне навреме? Това е въпросът, който не исках да си задам. Не знам какво да отговоря… не, това не е съвсем вярно. Знам отговора. Знам, че ще направя това, което трябва — ще затворя вратата на килията и ще заповядам на Артемизия да нанесе удара си, каквото и да струва това.
Ти винаги си се борила преди всичко за Астрея — каза ми веднъж Блейз и беше прав. Винаги ще поставям Астрея над всичко друго и всички други дори когато се мразя заради това.
Крясъците стават по-високи. Сега вече мога да различа отделните думи.
— Килиите са празни! — виква един пазач. — Всички до една!
— Не може да са стигнали далеч — отговаря друг и в гласа му се долавя закана. Чудя се дали не е някой от пазачите, които си помислиха същото за мен, когато им се изплъзнах между пръстите.
— Тео — обажда се несигурно Херон, — наближават!
— Само още минута — отговарям, без да откъсвам поглед от ъгъла. — Хайде, Сьорен! — прошепвам едва чуто.
— Всичко ще провалиш! — сопва се Майли. — Само заради едно момче!
— Тихо! — намесва се отново Артемизия и продължава с по-мек глас: — Тео, и Сьорен щеше да ти каже да я затвориш.
— Да, така е! — процеждам през стиснати зъби. — Но ако Сьорен беше в тази килия, а аз там отвън, той никога нямаше да постъпи така. Още една минута! Зърна ли пазачите, затварям! Обещавам!
— Без колебание — добавя Артемизия.
— Без колебание — повтарям аз.
Крясъците стават още по-силни и тропотът от стъпки кара сърцето ми да забие в същия ритъм. Пръстите ми стисват по-здраво вратата и аз си представям как я затварям, как заличавам всяка надежда Сьорен да се спаси. Знам, че съм способна да го сторя. Знам, че наложи ли се, няма да се поколебая. Но не искам да го правя и няма да го направя нито секунда по-рано, отколкото е абсолютно необходимо.
Иззад ъгъла се показва тъмна фигура и сърцето ми подскача. Мога да видя само русата коса и униформата на пазач.
— Затвори я! — виква човекът и аз въздъхвам с облекчение, преди да проумея какво казва. — Затвори я бързо! — повтаря той и в същия миг зад петите му изниква тълпа преследвачи. Толкова са близо — прекалено близо! Сьорен няма време да стигне до нас, няма време да стигне до сигурно място. Ако той стигне до нас, тогава и те ще стигнат и всичко ще бъде загубено.
— Затвори я, Тео! — повтаря той. — Затвори я веднага!
Оставям тялото си да действа, изключвам ума си, преди да съм направила някоя глупост. Започвам да затварям вратата, без да мисля какво правя, какво ще ми коства това. Започвам да затварям вратата, защото винаги ще избера страната си пред всекиго — пред приятелите си, пред Сьорен и дори пред самата себе си.
Една ръка сграбчва вратата по-нагоре от моята. Някой я отваря с приглушена ругатня. Още преди да разбера какво се случва, Майли прави няколко забързани крачки по коридора и посяга назад, към лъка на гърба си. Без да се поколебае, пуска три стрели една след друга, поразява тримата пазачи най-близо до Сьорен и кара останалите да се спрат. Това й спечелва само няколко секунди, но те са достатъчни: Сьорен се приближава достатъчно, за да го сграбчи, да го дръпне в килията и да затръшне вратата зад гърба си.
Сграбчвам Сьорен за ръката и я притискам към голата ръка на Херон, така че всички да се допрем до кожата му.
Артемизия поема дълбоко дъх, вдига ръце и ги спуска с плавно движение, а от гърлото й се изтръгва такъв пронизителен писък, че го усещам чак в костите си. Призовава прилива в тъмницата.