Водата нахлува през отворената врата на тунела — истински потоп, който залива коридора, събаря пазачите и ги завлича под повърхността.
Стига и до нас, плисва се между решетките на килията, надига се, докато покрива глезените ми, коленете, кръста. Все по-високо и по-високо. Накрая залива и главата ми, но аз съм подготвена. Всички сме подготвени. Знаем, че каквото и да се случва, трябва да се държим за Херон. Дори когато водата нахлува в дробовете ми, дори когато приливът се опитва да ме завлече със себе си, оставам вкопчена в него с всички сили. И точно когато дробовете ми започват да горят така, че не издържам повече, когато си мисля, че всеки момент ще се пусна, водата в пространството около нас изчезва… или по-точно Херон използва дарбата си, за да изпълни килията с въздух като в мехур.
Отново мога да дишам. Въздухът никога досега не ми се е струвал тъй сладък. Когато се съвземам, се оглеждам и виждам какво става около нас.
Докъдето поглед стига, цялата тъмница, с изключение на мехура в килията ни, е пълна догоре с вода — чак до тавана. Успявам да различа две тела, които се носят в тъмната мътна вода. Не помръдват — само униформите се издуват около тях.
Очите на Артемизия са затворени, а лицето й — изопнато от съсредоточаване. Протегнатите й ръце треперят от силата на това, което правят, това, което държат.
Докато човек се удави, може да минат цели пет минути — зависи от няколко фактора. Артемизия ни го обясни на борда на „Уоз“ и придружи обяснението с ужасяващо многобройни подробности. Много от стражите сега са в безсъзнание, а при първоначалната ударна вълна на прилива мнозина или са си счупили врата, или са ударили главата си, но ако искаме наистина да бъдем сигурни, Артемизия трябва да удържи прилива цели пет минути… което означава, че Херон трябва да удържи своя въздушен мехур също толкова дълго.
Едната му длан е отпусната върху рамото на Артемизия, а другата — върху моето. Сьорен и Майли са се хванали за двете му ръце.
— Колко време мина? — пита шепнешком Майли.
— Само една минута — отговарям. — Остави я да се съсредоточи.
Извън мехура зървам пазач, който е още в съзнание, плува и търси място, на което има въздух. Той успява да стигне до килията ни, почти до мехура на Херон, но макар че не може да влезе, е толкова близо, че виждам отчаянието в очите му, виждам как сякаш ще изскочат, обезумели и отчаяни.
— Да умреш от удавяне е ужасно — предупреди ни Артемизия, докато разработвахме плана.
— Те не заслужават друго — отговорих аз и никой не възрази.
И все пак, съвсем различно с да видя тази смърт със собствените си очи, да видя как лицето на пазача посинява, да го видя обзет от яростно безумие, каквото никога не съм виждала преди, да гледам как драска по решетките, които ни разделят, без никаква полза, докато пръстите му се разкървавяват. Да видя как лицето му се отпуска, когато най-накрая изпада в безсъзнание, как пръстите му пускат решетките, а приливът го завлича в черната вода.
Усещам как Сьорен потръпва до мен и когато си помислям, че самият той беше на косъм да го сполети същата участ, и аз потръпвам.
Струва ми се, че минават десетки години, преди Артемизия най-после да отвори очи и да свали ръцете си. Тялото й се отпуска омаломощено срещу това на Херон, а водата около нас започва да се оттича обратно в тунела, влачейки със себе си телата на пазачите.
— Ти успя! — обръща се Херон към Арт, без да пуска рамото й, след като вдига длан от моето и се отърсва от Сьорен и Майли. Макар че и той сигурно е изтощен, въздухът около нас затрептява, когато Херон използва дарбата си, за да възстанови енергията на Арт и да се увери, че всички тези усилия няма да влошат състоянието на краката й.
Арт едва кимва, но дори и тя успява да се усмихне леко и гордо.
Херон бръква в джоба на панталона си, изважда едно съвсем малко парченце моло вару. Преди да се разделим с Драгонсбейн, аз разтопих камъка и го разделих на четири части — една за нас, една за Блейз, една за групата в избата за вино и една за групата в кухненската изба.
Херон ми го подхвърля и аз го затоплям с дарбата си. Разделен на четири, моло вару е прекалено малък, за да напишем нещо на него, но мога поне да го затопля, така че останалите да усетят. Това е сигналът, който чакат — Знакът, който им казва, че е време да щурмуват двореца.
Битка
Излизаме от тъмницата и се изкачваме по стъпалата към първия етаж на двореца. По пътя подминаваме няколко подути от водата трупа. Обсадата вече е започнала. Посрещат ни безредие, какофония от сблъсък на мечове, крясъци на безброй езици и викове от болка. Ние петимата се движим по коридора като един: Артемизия и Сьорен с извадени мечове, Майли с готова стрела на тетивата, аз и Херон с вдигнати ръце, готови да призовем дарбите си.