Иззад един ъгъл се появява група каловаксийски стражи, която се насочва към нас. Всички са в брони, вдигнали високо във въздуха украсените си със Земни камъни железни мечове.
Аз нападам първа, когато те са на три метра от нас — запращам срещу тях несекваща струя от огън. Вярно, че не ги изгаря, не и през броните, но прави метала непоносимо горещ. Бойните им викове се превръщат в агонизиращи писъци, а мечовете им издрънчават на пода. След броени секунди същото се случва с шлемовете им.
След това Артемизия и Сьорен им се нахвърлят без милост и прерязват оголените им гърла.
— Дотук беше лесно — отбелязва Майли. — Трябва да го повторим само още няколко десетки пъти.
— Може да ни помогнеш следващия път — отвръща навъсено Артемизия, но в гласа й няма истинска хапливост. Отново изглежда толкова жизнена, колкото съм я виждала само когато е с меч в ръка, а във въздуха се носи мирис на кръв.
Пробиваме си път покрай още две групи стражи със същата лекота, както покрай първата, но аз не мога да се отърся от страха, който натежава в стомаха ми. Майли беше права — наистина е лесно. А във всичките си очаквания за тази битка не бях си го представяла така. Каловаксийците не улесняват никого и нищо. Крес не улеснява никого и нищо.
— Къде са прислужниците? — питам, докато Майли пуска стрела в гърлото на страж в краката на Артемизия, която е вдигнала меч, готова да среже гърлото на каловаксиеца. Арт отпуска меча край бедрото си и отправя гневен поглед към Майли.
— Какво? — стрелва я Майли с широка усмивка. — Нали каза, че не съм помагала.
— Прислужниците! — повтарям аз. — А и благородниците. Ако наистина сме успели да ги изненадаме, би трябвало да има още хора, а не само стражи.
— Сега е време за вечеря — казва Сьорен и избърсва едно петно кръв от бузата си с опакото на ръката. — Може би имат пиршество. Може би всички са там.
— Може би — отвръщам, но нещо в това обяснение ме смущава.
— Наистина ги изненадахме — намесва се Херон. — И ги довършвахме бързо. Това е хубаво, Тео.
Опитвам се да потисна тревогата си.
— Хайде да вървим и да намерим другите.
Коридорите, по които тичаме, са ми познати — било от ранното ми детство, било от другия ми живот — затова тръгвам първа — минавам покрай дворцовия храм, покрай витражите с блестящо слънце, голямо колкото главата ми, покрай стълбището, което воли надолу към басейните за къпане.
Може би там има скрити каловаксийци. Може би има и прислужници — поне се надявам, че има — но в момента не те са основната ни грижа. Най-напред трябва да обезвредим всеки, който може да окаже съпротива. Това е тактика, която съм научила от каловаксийците — същата, която използваха те срещу нас преди повече от десетилетие.
Шумът от битката става по-висок, когато завиваме зад един ъгъл, за да се отправим към залата за пиршества, която се намира в центъра на двореца, на север от сивата градина.
Но още щом завивам зад ъгъла, една ръка ме хваща и ме притиска към стената. Усещам до гърлото си студено желязо.
— Тео! — възкликва Артемизия, прави крачка към мен и спира, приковала поглед в острието на гърлото ми.
— Хвърлете оръжията! — заповядва мъжът, който ме държи, но не е възможно аз да съм единствената, която забелязва, че гласът му трепери.
— Направете го! — обажда се Херон и в гласа му звучи заповедническа нотка, която не съм чувала никога преди. Той среща погледа ми и аз виждам в неговия, че се опитва да ме успокои.
Вярвай ми — говорят очите му.
Сьорен и Артемизия оставят мечовете си. Макар и по-колебливо, Майли също оставя лъка си.
Мъжът, който ме държи, понечва да отстъпи назад и да ме дръпне със себе си към една врата, но Херон му позволява да направи само една крачка. При втората го помита силен вятър, който се движи като ръка, отмества меча от гърлото ми и го отнема от мъжа, запраща го на пода така, че той издрънчава върху камъка и ехото отеква по целия коридор.
— Какво… — не вярва на очите си мъжът, но така и не успява да довърши. С още един порив на вятъра Херон му счупва врата и той рухва на пода в краката ми. Докато другите се втурват да вдигнат оръжията си, Херон се приближава до мен.
— Добре ли си? — пита той.
Разтривам гърло. Има една драскотина, но не е дълбока.