— Да. А ти? — питам. Херон не обича насилието, а да убива мрази още повече.
Той кимва, поглежда към трупа в краката ни и сбърчва чело.
— Това е война — казва той. — Мисля, че боговете ще разберат.
Слагам ръка върху неговата и го повеждам по коридора. Правим още един завой и… се заковавам на място, когато виждам гледката, която се разкрива пред очите ни.
Посреща ни истинско кръвопролитие, така безумно, че не мога да разбера кой на коя страна се бие — виждам само мечове, блеснали на светлината на свещите, кръв, която шурти по гола кожа, и очи, разширени от ярост и страх. Общо петдесетина войници. Може и да са повече.
Един мъж тръгва към мен и едва когато е на метър разстояние, виждам червената му каловаксийска униформа, която се подава между шлема му и нагръдника. Без да мисля, запращам към него огнено кълбо и виждам как униформата пламва. В усилието си да угаси огъня войникът дори не забелязва стрелата на Майли и тя се забива в гърдите му — стоманеният връх е пробил ризницата и е намерил плътта му.
И така, без да мислим и без да го желаем, петимата се озоваваме във вихъра на битката редом с другите. Внимаваме да не се разделяме и другите четирима се стараят винаги да ме обграждат от всички страни. Двете с Майли влизаме в ритъм — тя поставя стрели на тетивата, а аз ги възпламенявам с дарбата си. Това ни спестява време и свършва нелоша работа, макар да подозирам, че сътрудничеството на Майли поне отчасти се дължи на желанието й хем да ме държи на сигурно място, хем да не й се пречкам.
Чувам как мечът разсича плътта още преди да го видя, и за миг всичко наоколо изглежда като в сън — движенията са забавени и плавни. А после чувам как Херон изстенва от болка и всичко отново става ясно и отчетливо. Виждам кръвта, виждам ефеса на меча, който стърчи от корема на Херон, чувам как във въздуха отеква вик и със закъснение осъзнавам, че е излязъл от моята собствена уста.
— Не! — изкрещявам и за миг светът отново застива неподвижен. Този път обаче аз не съм замръзнала на мястото си. Изобщо не съм замръзнала — аз цялата съм огън, от главата до петите. Дори не виждам лицето на войника, който прониза Херон. Не виждам и лицата на останалите. Струва ми се, че в известен смисъл напускам тялото си — озовавам се обратно в пламтящия ад на Въздушната мина и изпитвам единствено ярост, която гори в цялото ми тяло, ярост — отчаяна, нажежена и неутолима.
Минавам тичешком покрай Херон и Артемизия, протягам ръка към войника, който прониза Херон, и макар че пръстите ми едва го докосват, той започва да крещи и се възпламенява, но не оставам достатъчно дълго, за да го видя как умира. Понасям се сред тълпата, докосвам всяка каловаксийска броня, която зърна, и с наслада гледам как всички войници избухват в пламъци. Когато стигам до другия край на коридора и докосвам и последния каловаксиец, стъписаната тълпа надава одобрителни викове, но аз едва ги чувам. Не виждам почти нищо.
С разтреперани крака се връщам при Херон. Сьорен го поддържа от едната страна, Артемизия от другата, а мечът все още стърчи от корема му. Очите на Херон са затворени и здраво стиснати, а на лицето му е изписана болка. Двамата го слагат да седне и го подпират на стената.
— Не го изваждайте — обажда се той. Въпреки всичко гласът му е спокоен, а зъбите — стиснати.
Артемизия присяда до него и се обръща към тълпата от бунтовници зад нас, която наблюдава сцената.
— Има ли тук Въздушен пазител? — пита тя отчаяно.
Никой не отговаря.
— Лекар? Лечител? — настоява Артемизия и гласът й става висок и пронизителен.
И този път никой не отговаря. Няма кой да му помогне.
— Може ли да се излекува сам? — пита Майли.
Никога не ми се е налагало дори да мисля за това. Всеки път, щом някой пострадаше, Херон беше там, готов най-малкото да облекчи болката му. Никога не съм си позволявала да мисля какво ще се случи, ако някой ден раненият се окаже той.
— Никога не съм пробвал — казва Херон и потръпва, когато ръцете му докосват острието. — Мисля, че важните органи са непокътнати, но ако го извадим, ще загубя много кръв. Ще припадна, след което няма да има никаква възможност да излекувам раната.
Гласът му е спокоен и овладян както винаги. Очите му се отварят и ме поглеждат сериозно.
— Тео. Ти можеш да обгориш раната.
— Да я обгоря… — повтарям и млъквам, защото не разбирам какво ми казва.
— Сьорен, ти ще извадиш меча. Полека и плавно — подхваща Херон и Сьорен кимва. — А докато той го вади, искам ти, Тео, да използваш дарбата си, за да обгаряш плътта около раната, за да се спре кървенето.
Започва да ми се гади толкова силно, че светът се размива пред очите ми.